Шегата за най-щастливият човек на Земята

Изведнъж отчаяно трескавата болнична атмосфера беше разкъсана от сравнително млад мъж по бяла риза и спортен панталон, леко намачкани от преживяните часове в чакални и пред операционни, който идва ли не изхвърча от едно от отделенията издавайки гръмки стонове, естеството на чиито характер не можеше да се определи точно. Весели, тъжни, отчаяни,  можеше да се поспори по въпроса. Той се смееше и плачеше едновременно, крачейки решително по коридора и нареждаше на всички наоколо:

-Аз съм най-щастливият човек на Земята! Можете ли да повярвате, въпреки всичко, за което трябва да скърбя, аз сега се смея!? Загубих най-скъпия за мен човек, любовта на живота ми, най-добрата ми приятелка, съпругата ми, майката на децата ми, единствената, която някога ме е обичала,  най-невинното и добро същество на тоя свят и Е МЪРТВА!-тук за малко „радостта“ му заприлича на гняв, но бързо по жестокото изражение се разля усмивка на искрено облекчение.- Но аз съм щастлив, наистина… Аз съм най-големият щастливец и късметлия! О, Боже! Благодаря ти, Боже!-и тук вече беше очеваден ликуващият му изблик, отпуснатата му зялитаща походка се превърна в спринт и тичайки по коридора остави зад себе си само:-Жена ми умря, а аз никога не съм бил по-щастлив!!!

Може и да ви се струва странно, но именно това последно изречение беше запомнено от всички, които бяха в болницата в този момент на това място и от техните близки, приятели и познати, които по една или друга причина са попадаха в тяхното обкръжение и чуваха от тях случката с този мъж. По принцип подобни здравни заведения, особено свързани със спешни случаи, са декор за всякакви сърцераздирателни сцени ежедневно и повечето служители не се трогват и не придават значение на оскърбените или неиздържали на напрежението пациенти, роднини и приятели. И все пак този мъж им направи впечатление, те се посмяха с черния си хумор, почудиха и поумуваха, но в крайна сметка дори и те не оцениха красотата на ситуацията. Защото всички се подсмиваха със събеседниците, разказвайки за мъжа, тъй като винаги цитираха „Жена ми умря, а аз никога не съм бил по-щастлив!“ и го даваха едва ли не като потвърждение от отдвъдното за очакваните неприятности в семейния живот между мъж и жена. Дори някои недочули казваха „Жена ми умря И аз никога не съм бил по-щастлив!“, което пък още повече изкривяваше ситуацията и правеше от красива и тъжна приказка на пропаганда. Лекарите и сестрите разказваха това на студентите на стаж и новопостъпилите в някоя от импровизираните почивки да разчупят малко напрежението от работата и да се посмеят. От тях малко всъщност се интерсуваха от тази история и какво може да застане зад подобно изявление.

Репликата се предавеше по смените, дните, месеците, годините като вечен лаф, като типична шега, ако щете легенда. Защото всъщност само двама в болницата знаеха стойността и искрените неземна радост и непреодолима мъка, които едновременно бяха влети в това възклицание. Това бяха сестрата и докторът, приели мъжа и съпругата му в болницата една необичайно слънчева декемврийска утрин. И те знаеха, че нямаше нищо весело в цялата история. Присъстваше само любов-любовта, която дарява, любовта, която спасява и любовта, която губи. Докторът скоро се пенсионира и не говори за това, но сестрата беше по млада и през годините на цялата си практика не понасяше тази шега и щом разбереше, че някой току-що я е научил веднага се погрижваше да му я разясни с остър тон и строг поглед, на децибели по възможност чуващи си и в съседното отделение.

Бързо от изтъркана шега, за нещастните младежи, настъпващи в професията, това се превръщаше в история, която ще помнят дълго и няма да могат да решат дали да плачат или да се радват, също както мъжът се смеел в някаква смесица между ужас и възторг.

Защото същият този мъж онази утрин докарал бременната си жена с неочаквани родилни мъки, оставил я на лекарите и играл с двете си дъщерички на площадката пред болницата, защото нямал на кого да ги остави, докато тя била в операционната. Тя знаела, че няма особени шансове, лекарите също не заблуждавали никого, но мъжът тайничко се надявал. Уви, тогава му се обадили и двете момиченца барзо разчели мъката в очите на баща си. Не казали нищо, просто го прегърнали, споглеждайки се, всякаш правейки мълчаливо споразумение, че може би сега баща им ще има нужда от грижа и подкрипа, каквато са имали досега, и най-вероятно няма да има кой друг освен те да му я окажат. Обаче мъжът, който вече разпознаваме и като баща, се държал мъжки, той винаги се бил имал за коравосърдечен, не за нявой мекошав лигльо и от малък не се бил разплаквал, защото нали уж мажете не плачели. Поел новината, донякъде очаквана, храбро и със свито сърце се върнал в болницата. Храбростта и трърдостта обаче нямали вече място, след като разбрал, че момченцето, на което любимата му е дарила живот със сетни сили, в момента също е в ноктите на Смъртта и е въпрос на време и фатализъм тя да отлети с него. Син, най-сетне, син, цял живот, всеки мъж си мечтаел за син. Как човек понася скръбта от загубата и на жена си, и на сина си в един ден, в един час? И то без да пролива и сълзи? Мъжът, казват, се приближил до коловьоза на неспособното да диша само бебе-пуснали го там, защото нали и лекарите не можели да дадат надежда, а и нямало какво друго да направят,-и вече тъкмо щял да се разплаче, но се стегнал и се зарекъл, че ако ще плаче за пръв път като мъж, ще го направи от радост. Защото никога не бил плакал от радост. Там, на сина си казал, помолил го, жално, от сърце, да живее и когато нещо в показателите на бебето се променило той решил, че молитвите му са чути. Че животът е справедлив и Бог наистина взема, но и наистина дава. Че по Коледа се случват чудеса и други такива. Изтичал навън в екстаз, за пръв път в живота си плачейки от радост, претичал коридора на болницата, похвалил се навсички и никога не забравил това чувство. Когато бил най-щастливият човек на Земята. Макар и само за един час. Един час по-късно отново бил обратно в болницата, защото промяната в показателите всъщност не индикирала подобрение в състоянието на новороденото, а обратното.  И Смъртта отлетяла, вземайки му всичко със себе си, сграбчила го грозно в ноктите завинаги. Мъжът, съпругът, бащата, останал свит там някъде долу, никога не изплакал от радост и наистина, трябвало да дойдат дъщерите му да го приберат, защото бил твърде отчаян, а пък те нали знаели вече, били се досетили, че той ще има нужда от тяхната грижа.

Част от него обаче останала в болницата-неговата история, неговото комично възклицание в лицето на трагедията, което се предавало от смяна на смяна, от ден на ден, от месец на месец, от година на следващата и така все оставало и никой не знаел защо, но толкова силна била надеждата и вярата на този мъж, че останала в болницата,казват, и други били ги усетили. Победният вик след поражението от смъртта, това с което никога не би могла да отлети.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s