Последна битка

„Най-младите ги слагаме най-отпред,“ беше ни се ухилил злобно старшината. „Такива като вас, хем да не могат да избягат, хем да се научат на война!“

Да се научим на война-друг път! Отиваме да ни избият, то е ясно. В днешно време въобще възможно ли е да прилагаш умения на фронта? Просто се показваш от окопа и докато се усетиш са те застреляли. Или си стоиш долу, гледаш как падат другарите ти и пак докато разбереш, я са ти метнали някоя граната в краката, я са те ранили на някое място, дето нито да умреш веднага ,нито да оживееш. Абсолютна мизерия е войната и не разбирам хората, които отиват доброволци-какъв ти патриотизъм, какъв национализъм, животът си е най-ценен.

Така си мислех и аз отначало и разправях на другите нещастници като мен, мобилизирани и то от най-ранна възраст, а те-тогава още имаха хъс. „Живот, живот, ама за какво ти е, ако родината погине!“, възкликваха възмутено. Историята ни била хилядолетна, а бъдещето ни сега било в нашите ръце. Трябвало да го защитаваме, тъй както храбро борели са се винаги нашите прабаби и прадядовци-за Освобождението, за Съединението, за Независимостта. Уверяваха ме, че, ние българите сме корава нация, нас нищо не ще ни изплаши, нищо не ще ни откаже-ще се бием до край, докато всеки един сънародник не бъде на бългасрска територия.
-Коваров, минавай на пост, умнико!-перна ме офицерът. Груб, суров и злобен чичко-типичен военен-неприятна раса.
-Слушам, сър-постарах се да звуча толкова унило, колкото винаги.
-И да не ми забегнеш, момче!
-Не бих могъл, сър.
-А-а, да видим! Хайде тръгвай, де!-изкрещя раздразнено.
Излязох в тъмната нощ, опитвайки се да не издавам вълнението си. Сега беше моментът, моят шанс беше настъпил. Не е имало ден, от както ме мобилизираха, в който старшината не ме е подозирал в желание за дезертьорство, но бих казал с абсолютно право, защото не е имало и ден, в който да не съм обмислял сериозно бягството си.  Вероятно нетърпящата ви възражения българска гордост ви побърква в момента, но разберете ме. Роден съм в селце край Видин. Единствен син и майка и татко, гледали са ме като писано яйце-не с много, но винаги с всичко, де имат. Растях безгрижно до деня, в който изведнъж някак си се оказа, че трябва да замина на фронта и да се бия, точно както царят е заповядал. Да защитавам родината от чуждите орди. И майка поплака, и татко се направи на тъжен, но повече за мен не сториха. Напротив, постараха се да ме надъхат и да ме окуражат в мисията ми, което само ме подразни допълнително. Толкова като им се иска синът им да е национален герой, да отиват те да се бият.
Никога дотогава не бях ставал свидетел на фронтови действия от първо лице и когато това се случи, и най-малкото колебание, втълпено ми от заобикалящите ме надъхани младежи, се изпари и аз разбрах, че трябва да намеря изход за себе си от войската възможно най-скоро, ако не искам да свърша млад и хубав в ковчега. Дори няма да имам ковчег сигурно, жертвите са толкова много. Естествено, тая задача се оказа доста невъзможна-наказанието за дезертьорство е смърт.
Може би дори щях да свикна с битките, с всичките взривове, машини, оръжия, газове и умиращи край теб. С оглушаващия тътен и ревящите крясъци. Може би с всяко изминало сражение ужасът ми щеше да намалява с по малко, коремът ми щеше да се свива от страх една идея по малко. Само, че тогава дойде преразпределението, объркването и накрая се оказахме на границата в смътно очакване за другарски поткрепления и надвиснала опасност от врага. Нощем и денем, бдяхме над поста си, няма и десетина младежи с един агресивен офицер, редувахме се, напрягайки взор в не толкова далечната румънска земя, съзнавайки, че ако една сутрин видим задаващите се армии, няма да сме в състояние да сторим нищо. След нас може би щяха да довтасат братя българи на помощ, но би било малко вероятно да ги дочакаме. Тогава осъзнах, че именно това очакване ме сковава повече от всяка битка досега, но също, че е по-реален шанс за бягство от всякога.
Постът ми беше на една скала отгоре. Имаше добър изглед, трябваше да стоя до изгрева на слънцето. Не и тази вечер. Тази вечер бях решил да слезна скалата от другата й страна-беше стръмна, почти отвесна, но беше моето освобождение от примките на войната. След това имаше в гора, където лесно щях да се скрия, ако отвратителният ми началник сметнеше за нужно да ме издирва. Щях да се добера до най-близкото село и най-близката гостилница, щях да помоля за цивилни дрехи и с малко повече късмет и младоликата си физиономия щях да се представям за окаяно сираче, което търси някой да го откара в града му.  Майка ми и баща ми щяха да са дълбоко разочаровани, но и облекчени, че съм жив. И все пак малко ли подвизи извърших!-бях във войската, воювах, не ми хареса и си отивам.  Както дядо ми казваше, някои неща просто не са за всеки.
Покатерих се на мястото, което се полагаше да заемам до сутринта. Сега щях да поседя около час тук,  защото старшината ме наблюдаваше какво правя от лагера. Има нюх за пакостници, трябва да му се признае.  По някой път се чудех дали няма да съжелявам, ако избягам, дали няма да се почувствам толкова жалък, колкото всички ми натякваха, че ще бъда. Тогава се сещах за слепия патриотизъм и отдаденост на всички онези, които
загинаха.
Сякаш стана още по-непрогледна нощта. Загърнах се  по-плътно в шинела си. Явно си беше истина това, че преди зазоряване било най-тъмно. Беше време да тръгвам. Изправих се и огледах равнината, която през последните дни бяхме наблюдавали безспирно в безизвестие и очакване на неизбежното. Сега ми се струваше, че цял живот само тази равнина съм наблюдавал, че още от детската люлка на този камък съм стоял. И съм бдял… за безопастността на родината.
Глупости. Всичко е безлислено, каквото и да правим има там някой по-горе, който взема реалните решения. Българите винаги са печелили  битките ,а България винаги е губела войните. Да си войник е да си просто пионка на политиците.
Всяко колебание беше изчезнало, когато започнах да се спускам внимателно по острата и стръмна скала. Тази страна определено не беше направена за удобно катерене. В тъмного дори не виждах колко далече е земята. Първо краката. Три крайника захванал здраво преди да местиш четвъртия. Едно надолу, добре, тук имаше за какво да се захвана. А сега за кое. Протегнах се към една издатина, не я стигнах, огледах се за друга, погледнах надолу-бездна. Няма да стане така, явно. Добре, просто ще пусна крак надолу, да видим дали няма да стигне нещо и ще…
-ААААРГХ!!!
-Спокойно, братко, държа те!
-Какво?!
-Пробвай да си сложиш десния крак там и да се качиш при мен. Хайде, внимателно, аз ще ти помогна, ще те издърпам. Точно така, браво.
Закрепих си крака, който преди секунда ме беше подвел към смъртта и с помощта на този, който ме дръжеше се извлачих обратно на върха на скалата. Току-що се бях разминал със сигурна смърт. Отново, този път без някой старши офицер да ме е накарал да се вредя в първите редици.  Дали, ако бях паднал и на сутринта намерили тялото ми, дали щяха да ме пишат  „загинал в служба на отечеството“?  Дали майка ми и баща ми щяха да ме оплакват като герой и тайната за моето дезертьорство щеше да бъде погребана заедно с мен?
Вдигнах очи към бледата фигура  на моя спасител, комуто не бях никак благодарен в този момент. Беше един от нашата група-няколко години по-голям, слабо изпито лице, ужасно светли очи и тъмна коса.
-Добре ли си, момче?
Какво знаех за него? Беше странен, някакси особен. От мига, в който го срещнах се чудех какво прави във войската ни-беше евреин, дори не е бил задължен, дошъл е доброволно, най-вероятно. Винаги гледаше някак ведро наоколо, никога не беше казал една лоша дума, на когото и да е било дори и в най-кризисни ситуации. Беше тих и спокоен човек, вдъхваше чувство за сигурност и разбиране. Полу-легнал в неговите ръце на студената скала, ми го вдъхваше още повече. Напомни ми за баща ми, макар че беше поне два пъти по-млад.
-А,ъ, да…кръкът ми ме боли, но… аз…-отръпнах се леко стреснат.
Мисля, че се казваше Давид. Фамилията не я помня, беше нещо сложно за произнасяне.
-Можеше да се убиеш, нали занеш?-погледна ме укорително, но с леката си миловидна усмивка, всякаш нямаше нищо по-чаровно и умилително от дезертьор, който се е метнал от 20-метрова скала.-Всъщност, щеше да се убиеш…
-Да, аз… такова…-почесах се разсеяно по тила, понеже си нямах идея какво да кажа.
-Как ти е името, момче?
-Коваров!-ухилих се саркастично.-Сякаш старшината не го крещи постоянно, как не си го разбрал?
-Това го знам-кимна.-Питам за малкото ти име.
-О…-досега никой в армията не ме беше питал за него.- А защо?
-Винаги ли си толкова мнителен? Та, аз току-що ти спасих живота!
-Дори не знам какво означава това, но, да, прав си…
Дезертьорството се наказава със смърт.
-Е?
Преглътнах тежко.
-За да ме предадеш ли го искаш?
-Да те предам? –той се смръщи, искрено изумен.-За какво? Че си се пребил от скалата, докато си бил на пост ли?-засмя се.
Осени ме мисълта, че май не знам почти нищо за евреите. Чувал съм, че са навсякъде и обикновено носят някакви смешни шапчици, поне мъжете, някакви раличия в религията. Харесват българите и българите ги харесват. В нашата махала май нямаше, затова сега не знаех, този еврейско чувство за хумор ли проявяваше или по някакъв начин наистина допускаше, че съм се метнал от ръба по невнимание.
-Ами не… Ти всъщност защо се качи тук?-усъмних се.
Усмивката му замръзна.
-Напомняш ми за сина ми-изтърси и поклати тъжно глава.
-Моля?!?
-Е, няма ли да ми кажеш името си, в крайна сметка?
-Няма ли да ми отговориш?
-Ако ми кажеш името си първо.
-Симеон…
-Това е много хубаво българско име. Цар Симеон, нали?
Свих рамене безмълвно. Особено на мен много ми подхожда, няма що.
-Аз също съм кръстен на цар. Еврейски- цар Давид-просветли ме дружелюбно.
-Защо се качи?
-За да те хвана  да не паднеш от скалата, очевидно. Бог бди над теб.
-Това са глупости.
-Какво?! Нима не вярваш в Бог?-сащиса се и след това попита с чисто любопитство:-Ти не си ли християнин?
-Християнин съм,но…-въздъхнах престорено.-Бог не ми е попогнал досега особено.
-А това току-що?
-Това беше ти, не някакъв си Бог!
Той ме изгледа странно.
-Добре, няма да споря. Кракът ти е изкълчен, по-добре да се върнем в лагера.
-Старшината ли те изпрати да ме прибереш? За да не избягам, нали?
-Не-Давид поклати глава.
-Тогава как разбра да дойдеш?-недоумях.
– Просто разбрах какво смяташ да правиш. Прочетох го в очите ти. От както те срещнах виждам колко много ти се иска да избягаш. Личи си във всяко твое действие, постоянно се озърташ за изход от това. Не разбираш ли, че това е все едно да се опитваш да избягаш от родината си? От дома си. Да предадеш майка си и баща си?
Игнорирах последната поучителна част.
-Как така си го „прочел в очите ми“?
-Както вече ти казах, напомняш ми на сина ми. Той е още съвсем малък, но си приличате. Той има същите зелени очи. А и също умен и хитър като теб. Макар и малко страхлив.
-Имаш син? На колко си?-изумих се. Беше странно да ме има едновременно за умен и за страхлив.
-На 26, и да-кимна гордо.-Имам и жена.
-Аха!-това обясняваше защо е на фронта, горе-долу.-Жена ти е българка, нали?
-Не, защо? Еврейка е, както и децата ни.
-О! Те колко станаха?
-Две-синът ми Аврам и дъщеричката ми Натали. Чакаме и още едно. Всъщност-той се замисли и на лицето му грейна широка усмивка.-То вече би трябвало да се е родило!
Зяпнах го.
– Ако искаш, Симеон, ще те пусна да си вървиш-рече неочаквано.- На никого няма да кажа, че си избягал или, че знам нещо. Ако това е изборът ти, ще те оставя да го сториш. Но те съветвам да размислиш.
Стоях като треснат.  Целият треперех от студа, но и от нещо по-първично.
-Ти доброволец ли си?-пророних едва ли не със страхопочитание.
-Толкова ли те учудва това?-усмихна ми се приветливо.-Да, повечето здрави и прави мъже от моя край дойдохме добролци.
-Но, защо, вие дори не сте българи! Защо ще оставиш бременната си жена, сина, дъщеря си, за да се биеш с врагове, които дори не са на твоя народ!
Той изглеждаше смъртно обиден от думите ми и когато заговори тонът му беше строг и ревностен:
-За да знам, че ще се върна при тях след войната, разбира се! Ако аз не ги защитя, кой ще го стори, според теб? Освен това, какво като не сме българи? Това означава ли, че не трябва да ми пука за народа ви?
-Не, съжелявам, просто, не ви ли е все тая в чия страна ще сте…
-Моля те, замълчи!-прекъсна ме гневно.- Тази страна е нашият дом, толкова ли е трудно да схванеш? Българите сте наши братя и покровители-нима не виждаш какво се случва с евреите по Европа, никъде другаде не сме така добре приемани, както тук. Аз ще се бия, момче, не само за семейството си, за тебе дори ще се бия! За всяка педя българска земя и за всяка капчица българска кръв! Да, два народа сме, но една родина, една любов!
Той спря за момент и в нощта се възцари тишина. Дори не смеех да дишам, очаквах присъдата си.
-Затова сега по-добре си върви вкъщи-продължи Давид тихо.- за да те научат вашите на малко отговорност. Мислех, че си просто уплашен, но явно нямаш достойнство!
Той стана и го чух да слиза и да се връща в лагера. Бях сам. Имах чувството, че ще се разплача-дали, защото наистина бях уплашен, дали защото думите му ме бяха накарали да се чувствам жалък, не знаех. Всичко, което каза, сякаш не ми беше известно, а го знаех от първия ден… Затова наказваха със смърт дезертьорите , защото смъртта щеше да уплаши само нас. Какво ми беше казал този Давид-нормално е да ме е страх, ненормално да не искам да се боря със страха си.
Зазоряваше се. Погледнах към равнината, поверена ми за наблюдение. Чуваше се рев на машини, чуваха се маршируващи.  Ето, че очакваното ни беше застигнало.  Сякаш не беше късно да остана, но нямаше време и да си замина…
Затичах се към лагера, въпреки болката в крака си. Там всички бяха на крака и се подготвяха.
-Нападат ни!-оповестих им в ужас.-Враговете ни пристигнаха!
-Знаем много добре, Коваров!-скара ми се старшината и после се ухили самодоволно.- Подкрепленията ни също са тук! На оръжие, бойци!
Ето какво ме отвращаваше и ужасяваше в този човек-не грубото му лице, не острият му език- видното удоволствие, което му доставяха битките.
-Давид!-промуших се през суетящите се войници.-Давид, трябва да ми помогнеш!
-Не е късно да избягаш, момче! Просто се измъкни при пристигането на подкрепленията и никой няма и да те потърси-отвърна ми, докато си екипираше оръжието.
-Знам, но…- погледнах го в очите.-Страх ме е, но искам да остана този път.
Очите му се разшириха в учудване.
-Не, че имам избор, но и ти май ме разубеди. Как само ме нахока-дотам ли ще стигнем българите, да разчитаме на някого друг да води нашите битки! Ти все пак се бий и за мен, де, защото аз не съм много добър на фронта, но бих искал да ти помогна да защитиш семейството си. Може ли?
По лицето му се разля широка усмивка.
-Разбира се, момче!
-Коваров, защо още си без оръжие!!!-разкрещя ми се старшината.-Какво чакаш, официална покана от царя ли?-след  това присви подозрително очи:- Коваров, ти да не се каниш да бягаш?
-Позволете ми да отговарям за него, сър-намеси се Давид, преди да регирам.-Гарантирам, че никъде няма да бяга и ще го видите тук отново след битката!
-Хъ! Не, че ще е голяма загуба,-отсъди офицерът.-Но по-добре да загине като герой, отколкото като военен престъпник.
-Абсолютно, сър-съгласи се гордо Давид.
-Макар, че и за двете му е твърде рано, де…  Какво си ме зяпнал, бе?! Хайде, грабвай оръжието  бързо!
Изпълнявайки заповедта, се чудех дали току-що Старшината не беше проявил някаква странна форма на съпричастност към младите войници. Аз пък бях проявил форма на гражданска отговорност, така че предполагам и това беше възможно.
-Стой с мен, момче, аз ще те пазя-каза ми Давид. Кимнах и се зарекох да направя всичко по силите си това да е последната битка. Въобще не харесвах войната. Като свърши, можеше да стана дипломат.

                Давид загина същият ден. Нито това беше последната битка. Но аз преживях някакси през всичките. И наистина станах дипломат, настоявах да няма повече войни. Преди всичко, обаче, се борех за правата на евреите и против окончателното решаване на еврейския въпрос в България. Защото всъщност е нормално по някой път да се наложи някой друг да поведе твоята битка, защото си твърде слаб и нямащ възможност.

За конкурс на тема: „Българи и евреи“- два народа, една родина, една любов
Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s