С дъх на сладко от смокини

Цялото ми детство имаше дъх на сладко от смокини. Поне в началото си, де, онези първи най-сладки години при баба и дядо, когато единствената ми работа беше да тичам по двора, да се карам с баба и да ритам топка. Най-милите ми спомени, всъщност. Имаше едно дърво в двора, което ние с Ели използвахме за катерушка, а пък баба за неограничен източник на смокини, които да вари на сладко и после да ни го сервира с кисело мляко. Ех, спомени. Къщата. Смокинята. Баба и дядо. Ели.

Смокините са особен плод и имат особен вкус, не всеки ги харесва. Затова не може да кажа, например, че баба е правила най-невероятното следко от смокини и целият ни оскъден град се е стичал при нея, за да го вкуси. Защото просто целият град едва ли харесва смокини. Не съм сигурен и аз доколко ги харесвах, може би по-скоро бях свикнал с вкуса им.
Ели беше съседското момиченце по онова време. Тя ми беше сестра, най-добра приятелка и любима едновременно. Е, не точно едновременно, нещата се случваха постепенно, а и в сладката част от детството хората не се измъчват от любов, така че тя просто беше неразделна част от ежедневието тогава. Запознахме се още в онази крехка възраст , в която децата повече приличат на някакви ходещи якенца и шапчици, тътрят се като пингвинчета и помитат всичко по пътя си, включително другите дечица. Така се срещнахме и с Ели-аз се бях устремил нанякъде, тя на противоположната посока и се пометохме дружно, за не особена изненада на баба и на нейната майка. И тогава решихме, че можем да се блъскаме в другите хора заедно.
Общо взето израстнахме заедно. Първо, защото аз нямах никакви братя и сестри и на баба и дядо им беше писнало да вършея из вкъщи и да им надувам главите, затова приеха на мило и драго идеята да си имам приятелче на моята възраст, с което да прикарваме цялото време заедно. Второ, защото майката на Ели много си допадна с баба. Знам, че попринцип бабите са мили и лигавещи те, но това е в случай, че те водят при тях веднъж в месеца или по-рядко. Ако живееш с тях и са натоварени със задачата да те отглеждат, защото майка ти те е родила на двадесет, оставила те е при тях и е отишла да учи в София, нещата са коренно различни. Така и баба беше доста строга и консервативна и майката на Ели я взе, един вид, като пример за подражание при възпитанието на детето си и двете си идваха често на гости и обсъждаха заедно какво би било добре за нас. Вероятно горката жена се беше надявала, че познанството на дъщеричката й с толкова добре възпитаван от баба си индивид, като мен, ще е от полза за развитието на Ели. Но, уви, моите пакости винаги бяха повече от наказанията на баба, моето безрасъдство винаги чевръсто успяваше да избегне бабиното възпитание. А спревидливостта се изразяваше само в мама, на която да се оплача, че са ме наказвали. И така вместо на добри обноски и кротуване, научих Ели как да прескача оградата и да идва в нашия двор дори когато майка й не я пуска, как да плашим животните на съседа от долната улица и да създаваме какафония в кравтала, как да се катерим по възможно най-високите и нестабилни дървета и съответно как да паднем от тях и да си счупим ръка (след като си счупих ръката повече не посмях да практикувам катерачество, но все пак беше полезен опит). Как да ритаме топката право в отворените прозорци на къщите или пък право в тенджерата, в случай че баба е излязла да готви навън и то нещо, което не харесваме. И как винаги следобед, независимо какво правим, трябава да седнем на дървената маса в градината и да си изядем редовната порция кисело мляко със сладко от смокини. Понеже Ели прекарваше горе-долу толкова време у дома, колкото и аз, беше обичайно за нея също да се предвижда порция. И докато аз не бях сигурен дали сладкото ми е вкусно или го ям от рутина, винаги възкликвайки „Бабо, бре, не се спря с това сладко!“, Ели беше във възторг от него и винаги благодареше и правеше комплименти на баба. Едно нещо не можах да я отуча въпреки времето прекарано с нея-да е мила. Винаги беше изключително учтива с възрастните и въобще с всичко както си подобава.
След като надрастнахме безгрижието и игрите, беше логично да тръгнем и на училище заедно. Заедно ходихме, заедно се прибирахме, бяхме в един клас (в крайна сметка имаше само два като цяло). Понякое време, разбира се, тя си имаше момичешка компания, а аз момчешка, тя изкарваше отлични оценки, а аз бях при директора, но накрая вечер винаги единият прескачаше оградата и отиваше да се види с другия. Подкрепяхме се-аз я защитавах от другите момчета и момичета, тя пък ми помагаше с ученето. От приятелка се беше превърнала в моя сестра. А към шести клас вече реших и че я обичам. Както се обичат по филмите. Не бях сигурен, все пак не бях вещ по въпроса, но знаех например, че Митко от седми „б“ си има гадже и си мислех, че ако аз също трябва да си избера такова, то това ще бъде Ели. И Ели знаеше, че Пепа от 7 „а“ си има гадже, но за мое съжеление си мислеше, че ако и тя трябва да си избере такова, то това ще бъде Цецо от другия клас. Лично ми го каза. Ние нямахме тайни, споделяхме си всичко. Поне тя ми споделяше всичко. Аз не можах да се насиля да й призная хлапашките си чувства.
В този повратен момент, обаче, майка ми започна все по-често да си е вкъщи и за все по-дълго, защото с дядо се заеха да си основават фирма за транспорт. Дядо беше работил в тази област цял живот и имаше нужните ресурси и познати, а мама имаше идеята и инициативата. Сега тя по-скоро живееше с нас, само от време нарвеме пътуваше до София с дядо и аз си помислих, че може би най-сетне ще просъществуваме заедно, като едно семейство. И все пак, сега когато идваше тя го правеше по работа, не заради мен. Не ми обръщаше много внимание, а това което ме дразнеше още повече бе, че не обърна и никакво внимание на Ели, когато й я представих. Бях обиден и ядосан, защото майка ми изведнъж решаваше да се появи, да ангажира всеки с по нещо, да се направи на господар и да развали перфектната идилия, в която преди си живеехме. Заради нея дядо постоянно се мъкнеше насам-натам да вършат работа, баба беше заета да й изпълнява поръченията, а Ели вече се чувстваше неудобно и не искаше да идва в нас. От това се почувствах още по-зле, все едно и тя ме е изоставила. Само баба виждаше огорчението ми и следобед, когато демонстративно седях намусен със скръстени ръце в градината тя идваше и казваше заговорнически:
-Алекс, моето момче, извикай Ели и елате да хапнете малко мляко със сладко.
Както вече споменах, баба беше консервативна и строга в остъствието на мама, но сега след като тя беше вкъщи ставаше мила и грижовна. Заради майка ми и смута, който донесе със себе си, обаче, отдавна дори не бяхме сядали както обичайното да ядем в градината от прослувутото й сладко.
Веднъж, когато майка ми се прибра от поредното си пътуване до София ми заяви най-неочаквано, че била купила апартамент и след като завърша седми клас ще се преместим да живеем с нея в столицата. Аз съм щял да уча в софийска гимназия.
В началото, разбира се, бях абсолютно против, но нямах право на глас по въпроса. Бях много разстроен. Нямаше да живея с баба и дядо повече. Щях да изоставя приятелите си и най-вече Ели. Как щях да й обясня, че си заминавам?! Баба се зае да ме успокоява и да ме уверява, че не било кой знае какво, щял съм да си идвам всеки уикенд, два часа с кола бил пътя. А и София бил голям, хубав град, щял съм да завърша хубаво училище и т.н.
 Когато говорих с Ели по въпроса й изтъкнах същите позитивни моменти и тя се съгласи с мен, че е чудесно, че заминавам. Че ще й липсвам, но нали съм щял да се връщам всяка седмица. Така каза. Само че жените говорят едно, мислят второ и вършат трето, това е всеизвестно. И през останалата ми последна година преди да се преместя, Ели и другите ми приятели започнаха да правят такива фасони, да се караме и поведението им започна дори да ме дразни дотолкова, че донякъде станах нетърпелив да се преместя. Нов град, ново училище, нови приятели. Какво пък, не звучеше никак зле. И щях да живея само с мама, която щеше да ми дава да правя каквото искам. С две думи, колкото повече наближаваше времето да замина, токлкова повече се вълнувах и по-малко ми беше мъчно за всичко, което оставях. Тогава баба стана разстроената и трябваше да я успокоявам по същия начин, по който тя ме успокояваше в началото.
С мама си заживяхме добре, и двамата не бяхме взискателни един към друг, бяхме заможни както от новия семеен бизнес , също и от новия й приятел. И той, по нейн пример ми купуваше каквото поискам и дори нещата, които не съм поискал още, но се предполага, че бих искал. Наистина намерих нови приятели в София, но не забравих старите. Връщах се всеки уикенд, всяка ваканция. Баба винаги се вълнуваше да се върна, Ели също се радваше да ме види. На няколко пъти я взимах и в София на гости. На нея много и харесваше и винаги изразяваше благородната си завист към новия ми начин на живот. Доста по-изтънчен от затънтено градче със смокиниеви дръвчета.
Годините на гимназията се изнизаха бързо като, че със самолет. Завърших благополучно, наистина хубава езикова гимназия. С Ели дълго бяхме чакали този момент, в който ще завършим и тя ще дойде в София да учи. Ще си наемем обща квартира и ще живеем заедно, като в доброто старо време. Дори се шегувахме, че ще караме баба да ни праща сладко от смокини, за да си го ядем на балкона. Ако успеем да си позволим квартира с балкон, де. Ако не, можеше и на дивана в хола.
Само че първо, баба се разболя тежко и вече не можеше постоянно да бере плодове и да ги вари. После, Ели не се появи с куфар на прага ми, а само звънна и каза, че може се видим за един час преди да замине. И аз започнах да осъзнавам, че хората мечтаят именно за неща, които знаят, че няма да сторят, затова се наричат мечти, а не цели. Така ми каза Ели. И че детството не може да се повтори. Така си добавих аз наум.
Била приета в университет в Англия, одобрена за заем, имала стипендия, намерила си квартира и всичко необходимо. Щяла да учи, да се реализира, да си прави планове, за да постигне разни цели и да ги изпълнява. Очаквало я успешно и динамично бъдеще и аз не трябвало да си правя илюзии, а по-добре да се стегна, да запретна ръкави и да намеря своето място в света.
-А ще се върнеш ли?-попитах по-скоро от учтивост, отговорът беше очеваден, изписан на лицето й.
-Да се върна?!-тя ме изгледа възмутено.-Не ставай глупав, Алекс-естествено, че не! Ще уча там, ще започна практика още на първата година и докато завърша ще имам достатъчно пълно CV да си намеря работа, хиляда пъти по-добре платена от тук. Няма да мога да се върна да живея или работя тук. А и не искам.
-Мхм-кимнах, забил поглед надолу.-В чужбина няма да можеш да ядеш кисело мляко със сладко от смокини, нали знаеш?-изтърсих несъзнателно. Тя се смръщи неразбиращо.
-Моля? Какви ги говориш, Алекс. В чужбина има всичко, имат и смокини и кисело мляко, просто го наричат йогурт.
-Няма да е като нашето си, с бабиното сладко, което си яла в градината ни.
Тя поклати глава и въздъхна отегчено.
-А ти мисли ли си за баба си, млякото, сладкото и всичко останало, когато замина за София, а? Последните години си живял в центъра на столицата, учил си в елитна гимназия, имал си от всичко най-доброто, най-скъпото, което поискаш. Хем са те гледали като писано яйце цял живот-и баба ти, и дядо ти, и майка ти, хем си имал всичко. До колко страни пътува с майка си-то не беше Египет, Малта, Франция, и още много! Ако искам да имам и половината от това, което ти си имал, аз трябва сама да си го заработя. Сама трябва да си уредя бъдещето, мама и дядо нямат фирма, нямат пари за образованието ми дори. А ти какво искаш от мен?! Да остана, заради теб? Да, знам, че имахме идея да учим тук, да си намем квартира и т.н., и наистина харесвах тази идея, но това беше преди да ме приемат в Гласгоу. Сега имам възможност, която не мога да изпусна, съжелявам, ако ти нямаш такава. Вместо да ми говориш глупости и да скърбиш по следкото минало и неслучилото се бъдеще, по-скоро се заеми сериозно със своето образование и те съветвам да е в чужбина. Защото фирмата на майка ти не е сигурно колко още ще просъществува, използвай сега ресурсите, които имаш, за да си платиш добър университет.
-Казваш да дойда в Гласгоу при теб?-попитах тихо, защото разбирах, че Ели вече не е това, което помнех. Може би беше пораснала, съзряла, може би това беше правилния начин на мислене, но аз все още не го бях стигнал. Може би. Или пък някои от нас просто никога не започват да мислят по този начин.
 – Не! – отсече категорично. – Казвам ти да преследваш мечтите си!
 – Навън?
 – Да, естествено! Навън имаш хиляди възможности, просто реши какво искаш и отиди където пожелаеш!
Вдигнах очи към нейните и се заглдах дълго в тях. Защото скоро нямаше да ги видя. Може би по скайп, или някоя друга онлайн връзка, но на живо…. едва ли.
-Права си, Ели-кимнах спокойно.-Абсолютно си права. Но може би не си пътувала достатъчно, наистина. –подхванах. – Аз нали ходих на доста места и може би затова знам другояче. Може би ако беше пътувала повече, щеше да разбареш, че йогурта не е кисело мляко. Че мечтите умират и в чужбина, точно както тук. Че колкото и практика, каквато и професия да си намериш, колкото и пари да изкарваш, никъде няма да намериш страна, която да ти стане толкова близка, колкото ти е родината. Че хората там са много и различни, но всички си приличат по това, че са различни и ще си просто една от многото. Може би ако беше пътувала повече, щеше да ти е по-лесно да ме разбереш. Да разбереш, че има хора, за които „навсякъде, където поискаш“ е България и които ще пробваме тук да преследваме мечтите си. Сега ще отидеш и ще видиш. На мен мястото ми е тук…
Затова ти пожелавам много късмет и успех, Ели. Обаждай се често. И винаги щом ти се прииска, заповядай у дома. Винаги щом ти се прияде сладко от смокини, ще ти пращаме. Баба може да не може да го вари вече, но ще взема рецептата и аз ще се науча да го правя. Е, едва ли ще е много хубаво, кулинарното изкуство не ми е стихия. Но поне от учтивост ще трябва да се престориш, че има дъх на вкусното старо сладко от смокини.
Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s