Очакване

Малък град. Малка гара.
Малко перони с много хора по тях. Защото хората държат един на друг, държат на посрещанията и изпращанията. Държат и на очакването. Взаимното очакване.
Хората във влака надзъртат нетърпеливо от отворените прозорци за да видят

час по-скоро познатата им гара, да зърнат старите познати лица, изпълнени с отражение на същото очакване.
Хората от перона се взират в нагорещения следобед, във виещата се линия. И очакват всеки момент да чуят свирката, да видят машината.
Всеки момент.
Хората страдат от множество и разнообразни нещастия. Биват разочаровани всеки ден, по десетки пъти. Всеки се е чувствал отчаян, загубен, объркан. Заради себе си или другиго. Заради нещо, което не може да опише дори.
Но никой не знае какво означава истинското разочарование, никой не е познал болката му в пълната й поразяваща острота, докато не се е взирал в празния перон очаквайки влак, който никога няма да пристигне.
Защо влакът не идва?

 Защото някъде там на същата гара, един млад неопитен началник не смее да им съобщи това, което вече е факт. Че внуците на дядото до автомата няма да изскочат развълнувано от третия вагон, че снахата на жената с торбите под навеса няма да я поздрави възпитано и да й помогне с товара. Че любимата на момчето с шапката няма да го прегърне, той поваче няма да чуесмеха й. Че усмихнатите семейства до колоните никога няма да посрещнат децата си от този спортен лагер.
Че този влак никога няма да дойде.
Този началник съм аз.
И си нямам и на представа кои са тези хора или кого очакват. Но щом седят на слънчевия перон в задушния ден сигурно са им скъпи. Всеки, със сигурност е скъп на някого. И от мен се очаква да им го кажа. Всичко това. Хладнокръвно, професионално. Може би със сляпа нотка съчувствие.
„Уважаеми пътници. По-скоро чакащи, защото пътниците ни вече ги няма. Вече с половин час закъснява вашият влак. Очаква се да пристигне със закъснение от още… вечността?! Всъщност… Влакът с вашите деца, жени и мъже, сестри и братя, приятели… той няма да…, всъщност не, той вече пристигна, но на друга гара…Тоест… Абе, майната му! Вашите хора няма да дойдат, съжелявам… Няма ги. Свършиха. Бог да ги прости. Гушнаха букета. Както го наричате. Компанията няма да ви плати обезщетение, нито пък живота. Съжелявам, отново, ако са ви били близки, но… Не си скъпете толкова скъпите хора, защото пред смъртта и съдбата всички сме евтини!”
Не, не мога! Не мога да предоставя дори лаконичното съобщение, което се очаква реално от мен!
Стоя свит на кълбо на земята, може би ридая мъничко, в тясния си офис. Откакто ми съобщиха за катастрофата- паднал мост или нещо такова. Диспечерът нямал вина, това изтъкнаха ясно. Но влакът дерейлирал. И паднал. В реката. Или пропастта, каквото било отдолу.
Не сега. Преди няколко часа. Когато още на перона нямаше чакащи. Тогава била аварията.
А сега- сега вече няма оцелели.
Заемам длъжност, за която не съм достатъчно подготвен. И в която не съм никак опитен. Да си началник на малка живописна гаричка се показа да е приятна работа през 99% от времето.
Но ето, че в този един процент си хвърлям и шапката, и униформата и всичко!
Научих се да се оправям с всичко на работата си! Абсолютно всичко! Пенсионерите ме научиха, другите двама служители- касиерката Мара и диспечърът бай Киро (а защо не дори и чистачката баба Илийка)- също ми помогнаха да свикна! Направих всичко по силите си и всички бяха доволни от мен!
Досега. Едно нещо не съм научил- трагедиите. Авариите. Рисковете на професията, ако щете, защото машинистът също беше загинал.
Защото вие знаете добре за всички такива катастрофи- дават ги по новините. Е, и тази ще я дадат със сигурност. Не че влакът беше много голям или с много хора- 38 загинали общо с машиниста двамата кондуктори, 14 деца от местния отбор по плуване. И останалите до тридесет и шест. Но пък е погубен. Целият.
А някога хрумвало ли ви е кой първи научава за тези катастрофи? Ако няма очевидци? Или няма оцелели?
А кой трябва да съобщи на хората от първо лице, че техният отбор по плуване и останалите 22-ма пътуващи на този влак са участвали злополучно в такава катастрофа? И какво отговорност трябва да поеме този човек.
Защото в случая се оказвам аз. И в момента отлагам смъртта на тези хора за близките им. Като не мога да събера сили да се довлача до микрофона и да кажа каквото трябва. Да не ги чакат.
Опитвам се да мисля хладнокръвно като новинарите по телевизията- съобщават всякакви гадости, от политически убийства до кръвопролитни войни с хиляди загиващи всеки час. Как успяват да запазят спокойствие?
Не е толкова лично, ето как. Говорят в студио, на камери, за война на стотици километри от тях.
А аз съм тук. Това дори не е някоя голяма гара с много влакове и суетящи се хора. Тук е толкова лично! Единствените хора са струпани на единия перон и очакват единия влак. Точно тук са, мога спокойно да повикам всеки от тях от прозореца, под който съм свит. Точно до мен са. И дори да се направя на анонимния глас от микрофона, който ги известява за необратимото закъснение на влака им, те пак ще са тук! До мен! Пак ще е лично, толкова лично!
-Началник, какво става, бе? Хората идват да ме питат кога ще…
Касиерката. Леля Мара.
-Ти пък що си се покрил тука? И на земята седиш, какво ти е, бе, момче, да не ти е зле?
-Не мога, Маро!-вдигам фанатичен поглед. Съзнавам, че очите ми са червени, мокри, защото съм плакал.-Не мога да им кажа, защото е твърде лично! Как бих могъл…
-Кое, бе?- тя е стресната. Не знае какво се случва, разбира се, че не знае. Никой друг не знае, свързаха се с мен.- Я, по-добре кажи на хората кога ще пристигне влака им, че идват мене да ме…
-Няма.
-Какво няма?!
-Кажи им ти, моля те, кажи им ти!- виждам възможността да се отърва от бремето и се хващам отчаяно в полите на леля Мара.-Обещай ми, че ти ще им кажеш, моля те!
-Какво да им кажа, чакай, че- Боже, Мишо, какво ти става!?
-Обещай ми, че ти ще им кажеш и ще ти кажа какво!-заявявам по-твърдо. Тя ме поглежда подозрително. Дали се досеща? Дали предусеща какво се опитвам да й прехвърля и затова страни?
-Чакай, чакай- дръпва се.-Нищо не обещавам! – отвръща строго и аз отново се свивам.-Какво е станало? Нещо с влака ли?-пита по-меко.
-Катастрофа-изхленчвам едва чуто.
Тя приклеква внимателно до мен. Работи на гарата от над 20-30 години. Със сигурност не е първия случай, в който й се случва „катастрофа“. Но за мен е. И сега може би си спомня нейния първи път.
-Колко?-пита само.
-Всичките.
-Божичко…
Тя става полека и се взира в нетърпеливите хора на перона. Прозорецът ми сега е като рамка. На картина от изкусен художник. Пейзаж на истинското разочарование.
-И децата ли?
-И децата.
-Как да им кажа, лельо Мара, кажи ми, как да им кажа…-заплаквам отново.
-Не знам, Мише! Не знам, честно!-уверява ме искрено.-И аз не мога да им кажа!
И двамата заплаквамеотчаяни на пода.

 -Батко, тия хора отвънка ме пратиха да те питам защо не идва влака им.
Минчо. Циганчето , където продава вестници на гарата. Разрешавам му, стига да не краде.
-Няма да дойде, Минчо-повтарям глухо.
-Добре, отивам да им кажа.
-Не, чакай!-скачам веднага. Ето, че това хлапе има повече сили от мен да поеме ролята на лош вестител. Не е честно да го използвам така без да знае какво прави.-Недей, Минчо!
-Че защо, бе, батко, те хората искат да знаят!
-Повярвай ми, не искат да знаят!
-Искат, бе, те ми казаха!
Разбирам, че с чистата детска помисъл не мога да споря така.
-Да, но… Минчо. Случило се е нещо лошо с техния влак. И затова няма да пристигне днес.
-Добре и това ще им кажа-кимва спокойно.
-Не, Минчо! Той няма да пристигне и утре…
-А ако ме питат кога ще пристигне, какво да им кажа?
Изведнъж ми хрумва, че Минчо без проблем ще съобщи новината на хората отвън. Та той е като новинарите по телевизията- всеки ден разнася вестниците, като предварително почти час е сричал най-големите заглавия, къде с моя помощ, къде с нечия друга и ги е запомнял, за да агитира с тях купувачи. „Купете си днешния „Девник“ – Голяма банка фалира с 16 милиона заем! Само 60 стотинки! Хайде, господине, купете си, има за банките…“. Всеки ден съм слушал новините не от лъскавите репортери, а от мърлявият Минчо и вестниците му… Какъв по-опитен и умел вестоносец за хората на перона?
-Никога-отговарям.
-Е, бе, батко, как никога. Никой няма да ми повярва!
Той дори не подозира, че един влак може никога да не стигне за където е тръгнал! Но и аз не подозирах до преди час.
-Ще ми излезе лошо име, че лъжа…-притеснява се.
-Няма, няма-успокоявам го лицемерно.- Уви, няма. Ако някой не вярва, кажи, че ще го видят и в утрешния вестник.
-Е, добре-склонява се бързо. Вероятно смята колко повече вестници ще продаде утре, защото го чувам да казва на хората: „Влакът ви няма да пристигне нито днес, нито утре, нито никога. И ако не ми вярвате ще видите в утрешния вестник. Затова приемам заявки от сега за утрешното издание, поръчвайте, да не свършат!“
Хората са в смут. Объркани са. Животът им е променен. Може би из корени. Някои може би го съзнават, други не. Някои сигурно предвкусват горчивината на нещастието, други си нямат и на идея. Но за момент…
Животът продължава. Поръчват си вестника за утре. И не знам дали това е най-добрия начин да разберат новината. И осъзнавам, че за тях не е лично, даже никак. Все едно им е кой им е казал за това. В бъдещето, споменът как , кога и защо са разбрали за загубите си ще бъде мътен, мрачен и изкривен от емоции. И няма да ме има нито мен и Мара плачещи на земята, нито Минчо, нито анонимният глас зад микрофона. Ще останат само болката и ужасът.
Моментът, в който разбират не е този, в който им съобщават.
Маментът, в който разбират…
Може и да не настъпи.

 Минчо отдавна е продал всичките си вестници за следващия ден. Отдавна вече труповете са извадени и репортажите направени. Крановете са се заели да вадят останки от влак.
А някой чакащи все още седят на перона и се взират в празните релси. И очакват всеки момент да чуят свирката, да видят машината. Децата им да се спуснат от вагоните, любимите им да се метнат на вратовете им, приятелите им да поемат товарите им, смях и глъчка да заглушат съобщението, че влакът им никога нямало да пристигне…

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s