За котките и хората

-Честит рожден ден, госпожице!
-Ах, коте! Колко милооо…!
По принцип обичам животните. Наистина, обичам ги почти всичките, отраснала съм в малко градче, където естествено имахме животни. Те са мили, невинни, доброжелателни, състрадателни…
Само че не и котките.
И не че не харесвам котки- сладки са. Но пък като че ли кучетата ми допадат повече. Просто не съм от онзи специален тип хора, който не случайно се нарича котешки. Просто котките са различни. Обсебват те, контролират те. Под тяхно влияне губиш себе си. И то без дори да разбереш. Всъщност котките са много коварни животни и ако искам да запазя самоличността си, може би е най-добре да не ги харесвам.
-Харесва ли ви?
-Да, много! Много е сладко!
И все пак гледам малката раирана пухкава топчица в шепите ми, с вързана розова панделка на врата, с големи зелени очички и стърчащи уши и по нищо не ми напомня на коварност и пресметливост. Това е коте. Толкова е сладко. И невинно, и игриво и по нищо не прилечащо на големите котки. Те са злобни, то е мило. Те ходят наперено и властно, то лъкатуши несигурно. Те си точят ноктите в мебелите ти, а то си играе закачливо с косата ти. Те се възползват от любовта ти, то я споделя.
-Как ще го кръстите?
-О, не знам. Предложете нещо, иначе…
– Котьо? Симба? Пешо? Гарфилд? Писи?
-Всъщност не съм сигурна дали ще мога да го задържа в…
-Защо, господинът по география няма ли да го хареса?
-Никак! Но няма как, ще го убедя. А и този сладур ще ми помогне….
Като се замислиш и с хората е така. Малките деца са прекрасни, после порастват и стават ужасни. Е, не на сто процента ужасни, но нямат тези чар, игривост, невинност и други подобни. Не случайно, ако един ден човечеството трябва да изпрати свой представител да умилостиви гневна извънземна раса, канеща се да ни унищожи, ще изпрати не Барак Обама или Джони Деп, а някое малко сладко детенце, което само ще опули красивите си очички и ще се усмихне с кукленското си личице и извънземните ще обявят Земята за резерват с най-прекрасния вид.
-Не сме сигурни дали е мъжко или женско…
-Може да му измислите унисекс име.
-Да, или на някой герой от Под игото, ако щете!
Всъщност може би същото са си мислели и учениците когато са решили да ми подарят коте. Смисъл, аз съм гневната извънземна раса, която трябва да умилостивят, сещате се. И, естествено няма да изпратят агресивно-хиперактивния Цветомир, ами малко сладко коте.

Умни котета! Така де, деца.
-Не. Мисля, че след като ще трябва да убеждавам господина ви по география за него, трябва да му измислим име, което да му се хареса.
-Да, наистина! Ама какво географско име, хм…
-То ние само икономични работи учим напоследък…
-Да, или за колко вида котки населяват саваната!
-Добре, добре… Какво ще кажете за Колумб, например?
-Ама ние не сме сигурни, че е мъжко…
-Е, нищо- ако се окаже женско ще е Христи, като Христофор.
-ХА, ха!
-Айде сега да се изнасям, че ако замистик-директорката ме види ще ме изгони барабар с Колумб да ходим да търсим Америка.
-Довиждане, госпожице! И успех в убеждаването на господина!

Господинът им по география е Алексей. И е човекът, по когото съм хлътнала, и то много. Всъщност отдавна се опитвам да разбера разликата между хлътването по някого, което изпитваш още от ранна младенческа възраст и влюбването- лично за себе си, не смятам, че съм дорасла до влюбване, все хлътвам по хората. И може да си хлътнал по няколко едновременно- гаджето си, любимия си актьор, новия сервитьор в бара и т.н. Но с Алексей е различно. Не твърдя, че е любов в най-възвишения й литературен смисъл, с който съм израсла в романите, но определено съм по-хлътнала от обикновено. Толкова хлътнала, че дори когато си казвам да спра, не мога; толкова, че се озовах у тях със скромния си багаж, предавайки свободата си само за теоретичното му 24-часово присъствие около мен; и толкова, че когато ми предложи брак, аз, съвсем осъзнавайки, че правя грешка, че трябва да кажа не и да не се забивам с това, защото няма да има връщане назад; че животът все още е пред мен и може би невинаги ще съм толкова афектирана от този човек и още куп подобни разумни аргументи, се просълзих от радост и казах да. И дори ми се искаше да му се метна на врата по-щастлива от всякога, но не посмях да го направя докато не прочета одобрение в очите му.

Защото Алексей всъщност е котка. Наистина. По-скоро котарак. От онези с едри глави, издължени тела, породисти, ходещи всякаш са царе. Тези, които обожаваш без да искаш, които те превръщат в свой роб и ти го осъзнаваш и въпреки това не можеш да се спреш, защото ги обожаваш; които на вярната ти служба и чиста любов ти отвръщат със студена надменност. Които те карат да търпиш за редките случаи, в които ще ти дадат милувка и после дълго да милееш по нея.
Котарак. Нищо общо с коте.
Та, Алексей, какво ще кажеш за това невероятно сладко пухкаво изчадиенце?
-Иъл!
-Моля?!?!?
-Няма да вземаме котка вкъщи!
-Но… Боже! Тя ми е подарък от децата, Алексей! Освен това виж колко е сладък…
-Да, да. Това е поредният подъл ученически номер. Подарили са ти го само защото се надяват да им яде есетата, когато ги вземеш за проверка вкъщи.
-Не е вярно! Просто са мили.
-Да, бе, освен това- АПЧИХУ!-гениалната му мисъл прекъсната от кихане. Като представител на северните райони, рядко му се случваше да страда от настинка. Трябва да се възползвам.
-Дори така да е- котето е много сладко, а и го кръстихме Колумб.- мила усмивчица.
Не се предава просто така. Мина по всички точки. Кой ще го храни, пои, разхожда (Котките не се разхождат, Алекесй.); а тоалетната му?! (Спокойно, няма да ти опикае килима, егоист! Но ние нямаме килим, Силвия!); кой ще се занимава с него, апчих, апчих; какво сме щели да го правим като порасне и се разгони и т.н. И накрая се стига до есенцията.
-Сигурна ли си, че го искаш?
-Моля?- отново ме обърква.
-Имам предвид, нали знаеш, че хората с котки, особено жените, де, се обсебват много от тях и стават… зависими
Хм. Не че не съм се замисляла по въпроса. Преди това беше причината да не си взема котка в квартирата- представях си как ще остана самотна cat-lady с 14 котки и обсебена от тях. Но от друга страна…
… аз вече съм необратимо обсебена от котарака си.
-Не се притеснявай, няма опастност от това-отвръщам с леко тъжна усмивка, която той не разбира и продължава по план.
-Добре, а ако се окаже, че трябва…
-Алексей! Успокой се- няма да заобичам тъпото коте повече от теб.
-Не съм имал предвид това!
-Естествено, че това имаш предвид. Ти винаги това имаш придвид. Обещавам, няма да те пренебрегвам заради Колумб.
-Заради кой??
Много е невнимателен в разговора. Не какво му казвам.
Съгласява се.

Прибирам се, купила съм тоалетна и храна за Колумб и се чудя къде да ги поставя. Където и да го сторя, Алексей няма да е доволен, затова решавам в малката баня. Алексей се прибира от седми час, кисел, а Колумб разпознава себеподобното и започва да му се мятка по панталона. Това не допринася за подобряването на настроението на алфа мъжкаря. В допълнение, кихането, кашлянето и давенето му са се засилили. Предлагам му да си вземе почивка ден-два. Той отвръща, че нищо не разбирам и си ляга. Лягам си по-късно, тъй като имам ново коте, с което се занимавам цяла вечер.

На сутринта се събуждам от алармата на годеника. Хубаво е когато се будиш от алармата на другия и знаеш, че не важи за теб. Откривам, че малкият Колумб се е настанил на леглото, между главите ни. Намирам го за невероятно сладко, но Алексей изскача, като попарен от постелята и изкашля няколко не-особено географски понятия по негов адрес. Наслушвам се на давенето му докато си мие зъбите и му споделям наблюдението, че като учител, който има да надвиква 30 котета за 7 часа днес, може би не е удачно да ходи на работа в това кашлящо състояние. Той ми отвръща, че е добре, но когато го изпращам, усещам, че е твърде горещ за хладнокръвната си природа.

Цяла сутрин се занимавам с Колумб, който е много сладък, когато пие мляко. И вода. И когато прави каквото и да е. Чудя се дали не се обсебвам. Не, не би трябвало. Отивам на училище и се засичам с Алексей. Той изглежда по-добре, още кашля и е малко червен, но по-дишащ. Отново го съветвам да отиде на лекар. Той твърди, че е пил един парацетамол и е добре. Разделяме се, изпращам го вкъщи с инструкциите да пие чай и да си играе с Колумб. После цял ден си мисля за тях двамата. И не мога да преценя дали мисля повече за котето или за котарака. Една котешка приятелка ми беше споделила, че има седем котки и не съжелява, защото котките са много по-прекрасни от мъжете. Започвам да се съгласявам- Колумб е слядък и миличък, Алексей точно обратното.

Прибирам се отново. Колумб ми измяуква жално за храна. Алексей се гърчи в треска на дивана, но твърди, че е добре. Настоявам да отиде на доктор, той отвръща, че вече е бил и ми показва антибиотика, който са му изписали. Твърди, че го е изпил и демонстративно пие отново, гледайки ме изпитателно в очите. Питам го дали му е предписано да го пие толкова често, той отвръща, че няма време да го взима 10 дена, затова ще го прави двойно за 5. Аз му казвам, че е идиот и Колумб измяуква одобрително. Иначе изглежда много притеснен за него и постоянно се катери по раменете му и го ближе по лицето, в отговор на което получава кихане или кашляне в муцуната.

Лягаме си е силен израз. Алексей не може да диша особено и се дави все по-усилено, Колумб мяучи и му се мята в паника. Към три положението става нетърпимо, започва да повръща и аз викам линейка тъкмо навреме за припадането му в банята.

Седя си кротко притеснена в чакалнята с Колумб. Просто две отчаяни котета, чакащи завръщането на котарака си.
Прибирам се отново вкъщи. Този път къщата е празна и се радвам, че ми подариха коте- не се чувствам толкова самотна с него.
Не, че Алекесей няма да се върне след 10 дена, обновен от медицинските чудеса и след отравянето с антибиотик и острата алергична реакция. Ще се върне, но Колумб ще трябва да си замине- ще го пратя при наште и старото ми куче Джаро. И все пак стига ми и тая награда, че видях как котето може да сломи и най-важния котак. Ничие положение в този свят не е сигурно.
Чудя се кой от двамата ми е по-симпатичен, котарака или котето и стигам до извода, че сега е моментът да избера. Да се изнеса с Колумб или да остана с алергичния към котки Алексей. В един идеален свят бих могла да имам и двамата. Но не и в този. Целувам му малката муцунка, погалвам го за последно зад меките ушички и му казвам, че ще дойда да го взема някой път, когато котаракът много ме изнерви.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s