Изпитание

Ноември, 1902 г.

Учителят усети хладното дуло на оръжието опряно в тила му.

-А малкият нещастник?!

-Беше в стаята, чорбаджи!

-Къде избяга?!Намерете го!

Войниците се разтичаха. Учителят усети, че притискат дулото към врата му.

-Къде е малкото, копеленце, а?-просъска командирът в ухото му. Той не помръдна.

-Отговори ми, бе, даскал!

Отново умишлено не каза нищо. Опитваше се да регулира дишането си, въпреки ръкопашния бой, който беше водил с турците до преди малко и близостта на оръжието до главата му. Краят беше неизбежен, окончателен. Но даскала Дамянов искаше да умре с достойнство. Да умре за свободата си, за идеала си, както всеки истински българин, борещ се за родината си, за семейството си, за независимостта си!

Еничарят поклати ядно глава на мълчанието на коленичилия българин.

-Много сте ми смешни, ей! Една война печелите и си мислите, че сте се освободили; едно въстание вдигате и си мислите, че сте спечелили; с хиляди ще мрете , ама си мислите, че и един от вашите да спасите той ще ви докара чудо! Мълчи, като така ти е удобно, даскале, ние, малкият нехранимайко ще го намерим! И на място ще го посечем- ей, така, досущ като тебе!

-В името на Свободата, а…!-успя да каже само. Лепкавата кръв обагри жълтия мелнишки пясък.

 

Калин чу изстрела, когато вече навлизаше в стръмната гора. Накара го да спре, да се вцепени. Не само, защото не му беше останал въздух от катеренето по хълма, а и защото му се струваше, че това е един вид заслужена почит, която трябва да отдаде на учителя си. Калин знаеше, че той е бил подготвен, че не го е било страх, че не е съжалявал. И въпреки това му се доплака от мисълта, че повече няма да го види.

И не само него, даде си сметка. Турците бяха нахълтали в града и бяха започнали наред- мъже, жени, деца,… Дори отец Иван, най-вероятно не се беше измъкнал.

Калин продължи бавно по пътеката. Тук, на високото, едва ли щяха да го спипат. С малко късмет щеше да стигне манастира оттатък Роженско и да получи подкрепа. Учителят му го беше спасил.

Бяха го очаквали- наказанието, кървавата разплата за отминалото въстание. Дамянов му беше разказвал- той ги разбираше тия работи, беше член на тукашната революционна организация, беше казал много неща на Калин, защото си бяха били близки. Защото даскалът беше един от последните живи роднини на майка му. Защото го беше взел под опеката си и винаги му беше казвал „Макар да си на 12, Калинчо, ти вече много знаеш!“. Но пък той знаеше още повече. Когато четите дойдоха от България, например, той първи от всички им беше викнал „Не трябваше да идвате, братя, не сме готови!“. Но никой не го беше послушал. По подобен начин никой не послушал и ръководителите на Македоно-одринската организация, когато казали същото на тези от София, му беше казал даскалът.

Бяха преживели близкото въстание, но ето, че последствията не закъсняха. Вместо спасителни руски и български войски, обаче, бяха им дошли турските. Те бяха в училището тогава. И когато Дамянов отвеждаше децата- и малките, и големите, до задния изход, да бягат, Калин му помагаше, гордо и въодушевено. Защото неговият учител беше революционер- каза му го щом останаха в капан в стаята, обградени от еничари . Не беше ли това досущ като от времето на Ботев, на Левски? На запад, разказваха им в училище, имали университети, където учителите били стари наперени дядовци и ходили със скъпи костюми и говорили пред толкова хора в една зала, колкото деца били в цялото училище на Калин. Но тук, тук си имаха младоликия Дамянов, който винаги използваше часовете да им разказва за Левски и за Ботев, за Каравелов, за Раковски и всички други видни революционери; да им разказва как се е преборила България за свободата си, и как в Македонско ще направят същото. Защото го носим в кръвта си, казваше. „ Защото и ти го носиш, Калине! Затова не се страхувай!“ беше казал също, щом останаха в стаята. „Ти не бива да се страхуваш, Калине, от турците, от оръжията и от ударите им! Защото какво е най-лошото, което могат да ти направят, а? Да те убият? Ти не бива да се страхуваш и от смъртта, Калине, макар да ти е рано да умираш. Тя не е страшна. Защото смъртта е само поредното изпитание по пътя към Свободата! И едно от многото! Защото, Калине, свободата е дар!- но не се дава даром! За нея всички трябва да търпят, да се борят и само към нея да се стремят!“.

И Калин му беше повярвал, беше попил всяка дума и вяска секунда, бяха се пропили до мозъка на костите му. И затова сега вървеше спокойно, готов за всяко изпитание на пътя, пътя към Свободата, пътя, който умиращият му там долу учител му беше завещал. Калин се беше разминал със смъртта си- първото изпитание, преминато. Беше успял благодарение на Дамянов, защото беше отвлякъл вниманието на войниците. И Калин щеше да му е благодарен завинаги. Дори нещо повече- нямаше вече да гледа и да подражава на образите на Левски и на Ботев- той тях не ги беше виждал,- щеше да има свой личен герой, чието име да боготвори- учителят Дамянов!

Тъй величествено и силно му се струваше това име сега, толкова го въодушеви, че не усети кога беше прехвърлил хълма и слизаше към манастирското село.

В тази местност всичко се разчуваше надалече. Ама буквално. Звукът се отразяваше в песъчливите скали и се разнасяше из цялата околия. Можеше да чуеш когато хората долу говорят, а какво остава за когато пищят, и гърмят пушки.

Катерина изтръпваше от ужас при всеки вик. Не беше от тези храбри и смели моми, които ще се правят, че са по-силни от страданието. При всеки писък, все едно нея колеха, при всеки гръм, все едно в сърцето я прострелваха.

Беше тръгнала към Мелнишкото градче, за да види старата си леля. Същата, която я беше изпратила да помага в манастира, за да е в безопасност. И същата, която най-вероятно вече не беше сред живите. Покрай тези църковни служители, поне да беше понаучила и някоя молитва, да се помоли за непокорната душа на леля си…

Катерина крачеше широко през гората към манастира. Не беше сигурна до колко е безопасен, не знаеше дали и него не са нападнали, но предполагаше, че щеше да е чула викове и оттам, ако бяха. Освен страха, разкъсваше я и едно по-остро и натрапчиво чувство- дълг? Разочарование от нея самата, може би? Че не е достатъчно силна, че няма куража да слезе в селото и да потърси леля си. И ако я открие ранена- да й помогне, ако мъртва- да й затвори очите и да я погребе по християнски. Тя беше израснала от малка с историята на някакво момиче от Балкана, което помагало на опълченците при Шипка- те три дена се сражавали храбро с турските орди, и то три дена неуморно им носело храна и вода. И на третия го намерили простреляно.

И тази история я преследваше през гората, по-застрашителна от самите турци, караше я да бърза, сърцето й да тупти, да е твърде уплашена, но и твърде гневна на себе си. Защо не можеше да тича на другата посока?! Към селото, към дома? Към хората, които познаваше и може би имаха нужда от помощ, на които може би тя им беше останала единствена надежда? Към леля си, която се погрижи да бъде запазена от подобно нашествие, може би именно , за да помогне, когато всички останали са в беда…?! Защо вместо да се вдъхнови от историята на момичето, тази история я караше да се чувства ужасена и виновна? Нима толкова не беше способна на саможертва- в името на близките си, на народа си, на свободата си?! Нима за нея най-голямото изпитание на пътя не бяха чуждите орди, а собствените й страхове?

Нещо закачи крака й и тя падна. Това падане я отърси от отчаяния транс, в който беше изпаднала и си даде сметка, че по бузите й са потекли сълзи и, че не се е спънала сама, а някой й е подложил крак. Този някой сега стоеше до нея с извинително изражение и дебел клон в ръка. Беше 11-12 годишно момче, в кал и драскотини. Имаше нещо познато в очите, носа, изражението…

-Защо ме спъна?!-сопна му се веднага, както подобава на една кака.

-Извинявай, чух те да приближаваш и реших, че някой от еничарите ме гони- сви рамене извинително.

-Ти идваш от града?-ококори се ужасено. Момчето кимна. Ето, че дори това хилаво момченце беше по-смело от нея. Беше видяло, беше преживяло целия ад долу и дори само в гората се беше подготвило за борба!

-Как се казваш?-попита я.

-Катерина- отговори дръпнато, докато си изтупваше престилката.- Аз също съм от града по принцип. Ти кой си?

-Калин.

-Калин?! Малкият Калинчо?-разпозна го накрая. Нищо чудно, че й беше познат- съседското момченце. Преди майка му да почине.

Калин се ухили. Размениха си две- три мили приказки колко се радват да се видят и Калин й разказа за изпитанието, на което са подложени всички долу в града, и как той е успял да се измъкне. С помощта на учителя си. Разказа й и за даскала Дамянов. И че бил герой. Неговият герой. И че сега дори смъртта не би могла да го спре да стигне свободата.

Катерина му предложи подслон в манастира. Това я накара да се почувства по-малко страхлива и по-съпричастна към случващото се. А и не беше сигурна дали не започва да се съгласява с него. В началото си помисли, че е малко краен и фанатичен в изказванията си за свободата, но все пак… Смяташе, че както на него учителят революционер му беше вдъхнал сили и кураж, така на нея за вдъхновение пък можеше да й послужи той самият- 12 годишен сирак, сам самичък в гората. Готов да се бори. Истински българин, проявяващ истинска българска храброст.

Тя му подаде ръка.

-Ела с мен- усмихна се спокойно.- Ти си твърде смел, а аз твърде страхлива. Но и двамата имаме един дълг- дългът към родината. Нека заедно да борим изпитанията по пътя към свободата си! Калин я пое внимателно и се усмихна в отговор.

И двамата продължиха бодро по пътеката. И изпитанията, които ги очакваха не изглеждаха вече тъй заплашителни. Дори и смъртта вече не плашеше Катерина. Не и след като бяха двама. Не и след като имаха и вдъхновението и подкрепата на другия. Сега, сега вече бяха готови на всичко за свободата.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s