Има някой в огледалото…

Ставам сутрин.

Добре, де, кого заблуждавам- ставам на обяд.

Отивам в банята.

Поглеждам в огледалото.

Няма никого.

 

Огледалото в банята никога не е било проблем. Обикновено хората са ужасени от външния си вид рано сутрин, но за мен той е естествен. Всъщност по-добър от естествения. Много по-добър. Не знам, може би е нещо от светлината или разположението, но… Огледалото в банята, портретно, непоказващо по надолу от врата и раменете, винаги е било изключително благосклонно към мен. В началото в него просто не ми се набиваха на очи толкова пъпките, после носът ми изглеждаше по-прав и накрая- колкото по-красива, толкова по-уверена. В него винаги имало една- не само по-лицеприятна , но и по-горда, по-уверена, по-талантлива, по-артистична, по-екзотична моя версия. Седяла съм с часове като малка пред това огледало представяйки си, че оттам ме гледа моята версия на Натали Портман, която печели Оскар. Показвала съм му своите рисунки, когато искам да разбера дали струват и то мило ми е отразявало едни прекрасни картини. Това огледало е изслушвало часове речи върху различни световни или мои собрствени пролеми. Винаги ме е подкрепяло. Това огледало винаги е отразявало моите мечти. Винаги ми е показвало, че мога. Дори най-наивните ми прищявки- в това огледало се виждам успешна, виждам се завършена; виждам мазната ми разпиляна коса, сплетена в изящна прическа; виждам бледото си петнисто лице гладко и с бляскав розов загар; неоправените си вежди-изписани с молив, устните си-начервени, усмивката-широка и горда, блузата си-изящно деклоте на скъпа официална рокля, очите ми-големи и сияещи. Мечтите ми-реалност.

То ми е приятел, то ми показва това, което иначе няма къде да видя. Може би ми показва какво трябва да опитам да бъда. Но дъблоко в себе си знам, че всичко е образ. Че излизам от огледалото и съм просто аз, лишена от мечти, успехи таланти. Че може би в един по-друг свят, при едно по-голямо количество късмет аз щях да бъда всичко, което то ми показва. Но засега е само образ.

 

Няма го.

Поглеждам отново. Оттук, оттам-нищо.

Образът го няма.

Нима вече нямам мечти? Нима вече дори огледалото се е отказало от мен? Нима наистина всичко е само образ?

Или пък вече всичко от огледалото е реалност и нямам нужда от неговите утешителни пречупвания на светлината? Едва ли.

Поглеждам се. Страхотна мръсотия, страхотна жалкост на изображението. И ето, че вече няма кой да ми напомни, че въпреки това имам мечти и може би един ден те няма да са само образ. Че може би един ден ще се погледна в това огледало и оттам наистина ще ме гледа една висока, професионално гримирана и с направена прическа, уверена и с фанатичен блясък в очите млада дама. Може би…

Но огледалото го няма, няма го образът, няма ги мечтите. Няма я надеждата.

Когато огледалото си отиде остава само реалността. А тя е жалка, доколкото виждам със своите очи. А дори не мога да видя отражението на лицето си в голите плочки на стената. Сигурно е още по-жалко.

 

-Мамо, какво е станало с огледалото?

Дано не е счупено- счупеното огледало е 7 години нещастие, мисля си.

Но после премислям: аз съм нещастна вече от 17 без да чупя огледала. Няма голямо значение.

-А, спокойно, не е счупено- отвръща нервно майка ми.- Няма да ни носи нещастие, ха-ха.

-Не ме интерсува. Къде е?

Тя се колебае. Защото знае, че отговорът няма да ми хареса.

-Продадохме го. Нали знаеш, беше хубаво, леля ти го донесе от Виена и… А пък на нас не ни достигаха парите за вноската по кредита…

Дори не се изненадах. Просто нямаше какво друго да е.

За толкова кратко време, цял мой живот сме били стабилни финансово, а за по-малко от година вече продавахме мебели. Огледалото не беше първата изкупителна жертва. Но сега нямаше къде да погледна и да се видя как печеля от тотото или ставам известна с някаква супер-идея и покривам всички задължения на нашите; изпращам ги на круиз до Италия, а аз самата си събирам приятелите и отиваме на пътешествие из Европа, онова, на което те бяха, а аз изпуснах, защото нямахме пари.

Беше първата загуба на мебел, която забелязвах.

Не ми пукаше, когато майка ми продаваше сервизи от сватбата, когато баща ми продаваше колата си, когато брат ми продаваше позлатената си апликация, подарък от гимназията за завършването.

Ето, че беше дошъл моят ред да жертвам нещо свое.

Продадох огледалото с мечтите си.

-Е що гледаш така пък? Имаме огледала и в коридора, и в спалнята. Има къде да се огледа човек…

 

Да, има ги. Но те ме мразят. И аз ги мразя. Те ме карат да плача. Те ми показват колко съм жалка, те ми отнемат и малкото воля, те изсмукват решителността ми, те ме пребиват с комплексите ми. И аз съм безсилна пред тях.

Огледалото в банята ми казва, че мога; казва „защо не?“ и вижда в мен победител, още преди да съм се състезавала. Оттам се гледам аз, аз по-силна от всичко, аз извършваща нечовешки подвизи, аз, която винаги е победител.

Но вече ме няма. Сбогом.

Няма никой в огледалото.

Advertisements

2 thoughts on “Има някой в огледалото…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s