Полетът на един дядо

Дядо Ваньо имаше двама внука и много ги обичаше.

Поне когато важните му снахи (гражданки от класа) щедро му отдаваха тази възможност, водейки ги на гости за по една-две седмици в китното дядо Ваньово селце в сърцето на Родопа планина.

Както веорятно се досещате това не се случваше твърде често. Но пък дядо Ваньо имаше двама сина и всеки син имаше по един син, така че нямаше много близки, чието гостуване да очаква, примиряваше се без съжеления и чакаше търпеливо посещенията им. А те ставаха все по-рядки и все по-мимолетни- децата растяха и се отдалечаваха от родителите си, какво остава за прародителите си.

Когато щяха да идват децата, дядо Ваньо преживяваше едни от малкото в живота си натоварени дни- баба Гина, неговата стара съпруга, всеотдайно започваше да чисти, подрежда, готви и ниезменно хващаше дядото да се заеме с реновирането и модернизирането на износени или пострадали предмети на покъщината- я някой счупил се стол, я някой хлопащ прозорец. Но дядо Ваньо и тогава не се оплакваше- просто толкова много обичаше внуците си, че радостта от пристигането им изместваше горчивината на умората. Същото важеше и за баба Гина. Домакинстването я подмладяваше поне с половин живот. А може и да се каже, че същото важеше дори и за съседите от малобройното село- всички застарели персонажи се вълнуваха от появяването на нови, макар и временни, такива. Когато децата бяха по-малки и игриви ги оставяха по цяло лято на чист въздух в планината. И цяло лято селото се подмладяваше поне с половин живот.

Откакто милата му баба Гина се беше споминала (от възраст, не друго, само времето не прощава), дядо Ваньо често си припомняше тези всякаш така отдавашни дни, изпълнени с живот. Сега всичко около него му се струваше мъртвило- през последните години децата почти не бяха посещавали селото си. Само синовете му бяха дошли за малко, неотдавна да проверят всякаш дали още е жив. „Жив съм, я! “Идеше му да извика дядо Ваньо, да им напомни, да им се пообиди. Но не беше такъв човек. А внуците му бяха вече порастнали момчета, единият даже учеше в чужд уневирситет. За последно ги беше видял на погребението на баба им.

Отдаваше се и на по-задълбочени мисли- анализираше ситуацията си, както гледаше да правят „специалистите“ по телевизията. Той беше имал трима братя и една сестра- общо 5 деца. Баба Гина беше имала двама братя и две сестри, но едната умряла много малка- общо 4 деца. А те двамата имаха двама сина-общо 2 деца. Единият им син имаше едно дете. И другият имаше едно. И явно нямаха да имат повече.

„Брей, прави излезнаха тези анализатори и специализатори“, помисли си дядото.„Туй ще да е тази демографската криза, дето я викат!“ заключваше победоносно. Тези свои философски размисли за времето и условията, в които живее България, понякой път правеше сам, понякой път споделяше с някой съсед, ако се видеха. И може би сам в компанията само на тези си по-скоро мрачтни мисли щеше и да си умре, ако един ден единят от синовете му не му се обади да го извика да заживее с тях в София. „Стар си, татко, не е хубаво стар човек сам да живее“ каза му. „Ела при нас по-добре“

Няма да скрием, че на дядо Ваньо повече му се искаше те да дойдат при него на село- да му помогнат да оправят градината, лозето, да загледат пак стада, да измажат голямата пуста къща, да живне малко околията! И на съседите- самотни старци като него – да дойде и тяхната челяд, и да живне цялото село!

Но дядо Ваньо не беше такъв човек. Поклати глава тъжно и се съгласи. Все пак той много обичаше внучите си и след като големият не се връщаше вече, щеше да види поне малкия.

Заживя дядо Ваньо в големия град, в един голям блок, на 14-тия етаж. И наистина живя със снаха си, със сина си и с внука си- те бяха в своето забързано ежедневие, тичаха напред-назад по своите задачи, които дядото не разбираше, и не му обръщаха много внимание, той като че ли по-често им се пречкаше. Но все пак беше с близките си и беше щастлив. Може би и те се радваха поне малко задето той е с тях, мислеше дядото, но нищо не казваха.

Тогава един ден всички седнаха на масата и съвсем сериозно отнесоха цялото си внимание към дядо Ваньо. Той даже се поучуди.

-Дядо- поде внук му.- Помниш ли къде замина бате да учи?- той наричаше „бате“ по-големия си братовчед, поради липсата на собствени братя.

-Оксфорд, не беше ли?-сети се дядото.

Дядо Ваньо се гордееше с образованието, което синовете му имаха- единият инжинер, другият лекар- учили бяха в столицата, изучили се бяха! Те с баба Гина сами ги бяха изпратили- да не остават неуки като тях. Затова сега не се учудваше, че и внуците му искаха да станат начетени. Знаеше той, слушаше по телевизията и му разказваха, за чуждите университети. И знаеше, че баткото беше в един от най-добрите и допълнително се гордееше.

Именно тази гордост беше наградата за самотата му.

-Точно-усмихна се синът му.-Аз ще уча също в Англия, но в Кеймбридж.

Това също бил най-добрият университет в днешно време! Невероятно! Дяда Ваньо не можеше да е по-щастлив.

Но трябвали пари, за да замине. Искаха от дядо Ваньо да продаде къщата си и двора, та да помогне на внука да отиде да учи.

-Аз после всичко ще ти върна!-заувещава го пламенно момчето.-Като започна работа много бързо ще ти се издължа- те там много добре плащат! Думата си давам, дядо, аз ще…

Не скокна с ентусиазъм дядото да си продава дома, няма да се залъгваме. Помисли, понатъжи се, пък накрая реши, че гордостта му с внучените успехи и любовта му към тях щяха да компенсират и това. И без това щом заминеха, скоро и той щеше да си отиде, та къщата щеше да остане.

-Айде, дар да ти е!-реши накрая дядо Ваньо. И така изпрати да учи в чужбината и втория от двамата си внуци, които много обичаше.

Изпратиха го, мина се не месец, два и един ден синът на дядо Ваньо му подаде ключовете от апартамента, в който живееха и му каза:

-Детето ни замина и ние нямаме повече работа в тая държава. Отиваме в чужбина да работим.

-Ама защо?- учуди се едва-едва дядото, онемял от изненада.

-Защото трябваше това още много отдавна да го направим! 20 години се мъчим тука и нищо! Сега поне да използваме благоразположението на съдбата и да сграбчим втория си шанс!

Оставяха го да „пази“ дома им. И още внукът му го беше научил да използва компютъра да се свързва с тях по скайп- нещо като телефон, ама се и вижда. Трудно му беше на дядо Ваньо да свикне с всички тия нови технологии и неща-когато си вече стар и бавен, светът бързо се върти. Но той беше корав дядо, направи го все пак и много негови връстници могат да завидят на развитите му компютърни умения. И дядо Ваньо беше горд и със себе си. Освен това наистина на плоския екран виждаше и разговаряше с внуците си. И много се радваше, блесваше беззъбата му усмивка.

-Прощавай, татко, и айде, ще се чуваме по скайпа!-казваха му и го оставяха.

И в началото се чуваха- както с внуците, така и с тях. Включваше всяка сутрин дядото Компютъра, включваше Скайпа и чакаше. Стоеше по цял ден, взираше се в светлия екран и чакаше. Тъпреливо, без злоба, може би с малко тъга, но с много любов. Той не беше такъв човек. Но после, точно както спряха да идват на село, преди да го продадат, оредряха и обажданията, скъсиха се и разговорите. И накрая съвсем замряха. Дядо Ваньо се почуди дали не са намислили и него и скайпа му да продадат.

Но не го изрече гласно, не беше такъв човек.

Вместо това отиде при съседа от долния етаж- неговият млад приятел Ицо. Ицо беше IT, както му и викаха- Ицо, IT -то. Дядо Ваньо се беше запознал с него и с радост беше разбрал, че това „ай ти“значи, че Ицо разбира от компютри. Именно и на тази дружба до голяма степен се дължеше технологичния напредък на дядото.

Отиде с компютъра при него, пък му каза:

-Ице, виж го, синко, тоз скайп нещо се е повредил.

Погледна го учудено Ицо, погледна и компютъра.

-Нищо му няма, бе, дядо, защо се оплакваш?-сви рамене.

-А, нищо му няма, значи…-повтори някак замечтан дядото.-Тогава защо не се обаждат ни внуците, ни сина, ни снахата, защо не звънят? –вдигна умолителен поглед към младия мъж, все едно той държеше отговорите.-Те казаха, че по скайп ще се обаждат, скайпа е наред, защо не се обаждат тогава?!

Ицо погледна стария дядо- изглеждаше най-нещастния човечец. И нямаше помен вече от гордостта и от любовта, самотата ги беше надвила.

-Да ти кажа честно, дядо, истината, ама да не те заболи. Те там в чужбина, работа, учене- заети са. Може би по-късно ще се обадят. То не, че е оправдание, винаги може да се намери време да звъннат, ама пък кой знае…

Дядо Ваньо му благодари за утешителните думи и за прегледа и се качи обратно вкъщи. И пак седна и зачака компюрът да звънне.

 

Колко време чака дядото не може да се каже. Но един ден му писна да чака.„То да чакаш, да чакаш ,ама нещо, което идва, иначе за какво?“ мислеше си ядно. Самотата изостряше хората. Излезе на балкона и понеже често чуваше самолетите да прелитат над блока, излезе и зачака самолета.

„Няма какво да чакам повече!“ реши той.“Аз сам ще отида до тоз Кеймбридж, до тоз Оксфорд!Щом всички там отиват, и аз ще ида!“

Дядо Ваньо стоеше на парапета и го стискаше здраво със старческите си пръсти. Под него се разстилаше гледката на цяла София.„Не е лош град,“ помисли си дядото. Вдясно го гледаше планината пък. „Ама затова ли продадох къщата си!“ въздъхна тежко. Един самолет се появи на небето.

„Няма какво да чакам!“ продължаваше дядото. „Ей го на тоз самолет, той ще ме отведе при тях!“

И дядо Ваньо спря да стиска парапета. И се протегна да хване самолета.

„Е, ако не при тях,“ мина му в последния момент през ума.“ То поне при Гинчето ще ме отведе.“

А компютърът си седеше включен и на него дядото беше написал последната си воля- беше му отнело около час, но той ако не друг, търпелив дядо беше. И когато дойдоха всички да видят, разследват защо един дядо би се самоубил, прочетоха там: „И повече не ме търсете по скайпа!“

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s