„Докъде стигнахме, за какво беше всичко?“

Затворих си куфара, проверих за последно дали паспорта и самолетните ми билети са приготвени, настроих си алармата за след четири часа и реших, че е крайно време да си легна. Огледах критично детската си стая- дали щеше да ми липсва? Да бе! Нямам търпение да се махна оттук.

-Сигурно нямаш търпение да се махнеш оттук, а?-чух зад себе си леко недоволен женски глас. Подскочих и се заоглеждах в полутъмната стая. Не, не беше майка ми, гласът беше по-млад и много по-различен. Нямах сестри, въобще какво се случваше?! Леко се поуплаших.

-Кой е?!-попитах с лек трепет в гласа и веднага се почувствах адски глупаво, че говоря на празната стая. Докато тя не ми отвърна:

-Просто дух от миналото-отвърна със същия спокоен и като че ли леко отегчен глас.

-Покажи се!

Бога ми, от кога вярвах в духове и получавах халюционации?? Сигурно беше от премумора, от всичкото учене покрай завършването и изпитите, покрай заминаването и…

-Хайде, не се жалвай толкова, и аз съм ходила в чужбина да уча. Само, че тогава бяха по-други времена, а и аз учих в Сорбоната… ти знаеш ли къде е Сорбоната или това вече не се учи?

-В Париж….-пророних несъзнателно.

-А, да! Вярно, сигурно знаеш, нали все пак прави проект за мен по литература, за да ти пишат по високата бележка и да ти стигне там оценката… Затова знаеш. Браво, винаги съм подозирала, че си умно момче.

Духът се беше показал. Беше млада средно висока слаба жена, на около 20-30, но с рокля и прическа от тридестетте години на миналия век. Освен това ми изглуждаше адски познато. Може би защото бях правил проект за нея. Но не, за Бога, що за глупости! Това трябва да е сън или някакво безумие, невъзможно беше да…

-Да, да невъзможно е да съм тук и т.н. Но не бъди груб и дай да поговорим. Казах вече, че си умно момче, възпитан си, което е странно, при положение, че родителите ти винаги са били по-заети да мислят за забавените си заплати, а кредитите, данъците и други такива. Но явно са те и възпитали. Поне в някои отношения. Затова бъди възпитан и седни да поговорим-и тя приседна с някаква изисканост, която не бях виждал у момичетата в училище.- Знаеш ли в кое отношение не ми харесва как са те възпитали родителите ти?-продължи разговорливо.

-Коя си ти…?-попитах вече прегракнало.

-Е, хайде стига, де! Едно време нямаше нужда да се представям на по-умните младежи в София! А ти даже проект прави, как не помниш за проекта си? Успокой се малко, само! Бъди мъж!

-Яна Язова-отвърнах накрая.-За нея правих проект…

-Еврика!-извика одобрително и направи показателен жест.-Ето ме, същата, в цялата си прелест. Ако искаш мога да ти разпиша книга.-огледа набързо стаичката ми.-Но ти май нямаш много мой книги… да не кажа никакви… Е, разбирам те, това е защото не съм включена в учебната програма. Не се сърдя, но това е поредното, което не ми харесва във вас, днешните младежи- учите, четете, въобще правите само това което е най-наложително и ви трябва да го направите. Например, учите българска литература, но само това дето ви е на изпита; нещо допълнително да погледнете, да купите книга и от някой друг- освен дядо ви Вазов,-не. Че защо? Ще си губите времето… то вие, че си го губите, ама защо с мои книги да го губите. Или нечий други, които не са в изпита ви. Повечето ми приятели и съмишленици в изкуството не сте ги чували дори!… Докъде стигнахме само, за какво толкова сме се трудили и писали, като никой не ни чете… Е, дори, ти, където проект прави за мене нямаш една моя книга. А, аз съм уж от по-популярните тука, не ми се мисли за горките ми приятели сигурно не само не сте ги чували, ами и…

-Аз всъщонст имам една ваша книга-престраших се да я прекъсна накрая. Наистина беше жената от снимките в проекта ми. Яна Язова! Великата българска поетеса и писателка, автор на… да,де, проектът беше миналия месец, вече бях позабравил презентацията си, но ясно. Тя се оживи.-Мисля, че е някоя от по-ранните ви творби…-измъкнах една малка книжка измежду две стихосбирки на Стефан Цанев.

-А! „Ана Дюлгерова“-отбеляза жизнерадостно.-Симпатично романче, бих казала.-тя ме погледна подозрително.-Това ли е най-издаваното ми сега?

-Ами, мисля, че „Левски“, „Бенковски“ и…

-А, да, да, ясно-прекъсна ме.-Добре значи. С тези книги бих искала да ме помнят. Хем че не искаха да ги издават първо, ама човек като умре и всичко му се угажда… Така, де. За друго исках да говоря с теб и ти все ме разсейваш! Не е лесно да се концентрираш като си дух, така че…

-А вие от какво сте умрели?-не се сдържах.-Наистина ли агенти на Държавна сигурност са ви убили и са ви оставили да се разлагате, за да се заличат следите?

-Ето пак!-възмути се.-Пак ме разсейваш! Освен това, млади господине, това не ми е най-любимата част от жизнения ми път, ако искаш да знаеш.

-Съжелявам, аз само питах…-сведох глава.

-Ще говорим за това после, ако остане време-кимна великодушно.-Сега на въпроса. Ти знаеш ли кой беше дядо ми? По майчина линия, де.

-Ами… някой, където беше свързан с… Ботев?

-Христо Стоев Дрянков! Вуйчото на Христо Ботев, да и съратник на Левски. Ето това, което исках да ти кажа. Какво най-не ми харесва как са те възпитали родителите ти. Умно момче, учиш в мойта гимназия, завърши, знам, че харесваш литературата. И то българската, иначе нямаше да правиш проекти и да четеш мои книги, макар и една. Та идеята ми е, че кактомоя дядо беше вуйчо на Ботев, така сигурно и твоя е имал някаква родствена връзка с герои или самият той е бил герой в някоя война. Идеята е, че със сигурност имаш някакви славни родственици, ама ето, родителите ти, не са ти разказвали историята. Въобще никой в днешно време никаква история не разказва! Затова умни момчета и момичета като тебе си стягат куфарчетата и си заминават-къде щеше да ходиш ти, някъде Англия, Америка?-няма значение. Заминаваш си. Ще се върнеш ли? Кажи си честно- няма! Ти сам си го каза- „Нямам търпение да се махна!“, не искаш, няма да се върнеш. И ние? Аз просто така ти се явявам, може би защото прави проект за мен,  да ти кажа колко съм възмутена от това, че никой не си знае писателите и поетите, и историята дори. И докъде стигнахме, а? Погледни ни, момче! Докъде стгинахме, ние, духовете ви от миналото, аз, моите съмишлениеци, които никой не ги знае сега, дори Левски и Бенковски, където само имената им са известни не толкова делата им, моят дядо, твоите дядовци, които дори не знаеш какви герои са били, за какво беше всичко, всичко което сме направили, сътворили, за което сме се борили?! За да ви гледаме да си ходите сега. И то защо? Защото ви падала държавата, рухвали идеалите ви-а, не извинявай, вие нямате, такива. Защото е трудно да се живее тук ли? Защото нещо не ви хареса??! Е, познай какво, и 44-та година ни беше трудна! И на мен не ми хареса да пиша за „социалистическия реализъм“! Не ми хареса, ако щеш, и да умра и да открият трупа ми разложен месеци след това! Не ми харесваха много неща- напуснах ли обаче родината си? НЕ! И как ще я напусна, като дядо ми е вуйчо на самия Ботев?! Или каквото и да е, сигурно и на Ботев и Левски не им е харесвало управлението на османците, ама да бяха взели затова всички просо да емигрират, че защо да се тормозят… Не знам, не знам, кога толкова бързо ви умряха идеалите, патриотизма, все едно не гледам българи… Българи! От новия Паисий ли имаме нужда, Левски, Ботев, всичките накуп да ви дойдат, може би, за да се усетите, не знам… Ама извинявайте, ние вече си направихме нашето. Айде, ако обичаш, умни младежи като тебе да се заемете с работата. Разучи си историята и разказвай на децата си. И не заминавай. Щото иначе ние сме напразно. Това исках да ти кажа горе-долу. Сега дай да ти подпиша книгата, ако искаш и да си тръгвам…

-Георги! Ставай! Ще си изпуснеш полета!

-Аз мога да бъде новия Паисий, Вазов, Ботев, който трябва! Сега е наш ред да направим това! Те вече са си направили своето, ни трябва да покажем за какво са…

-Какви ги бълнуваш, бе?

Разтърках очи, и сигурно блеснаха. Видях книгата на Яна Язова на леглото, където беше седяла.

-Прощавай, майко. Имам много работа тук. Аз и всичките ми връстници. Не можем да заминем сега. Когато остареем и всичко ни е наред и са зачудим това ли беше? За това ли беше всичко? Не, майко, тук е всичко, което трябва да направим. Не е късно, никога не е късно. И по-лошо е виждала България като история, само народът, ние не трябва да ставаме по-лоши.  Както е и в онова стихотворение, дето ти показвах„ всички сме недоволни от народа./За едни народа е разглезен от благоденствие, /за друг е говедно търпелив, /за трети – прагматичен, /за петия – безразличен, /за шестия, седмия, осмия – не знам какво си е…“- а то всъщност ние сме народа! И какъв народ сме, ако си отиваме? Кой ще бъде народ вместо нас?

Станах и си заразопаковах куфарите.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s