Докато всичко не бъде наред

-Само не се панирай-скарстрих се сам. Само че май на глас.-всичко ще бъде наред! Всичко… ще… бъде НАРЕД! Чуваш ли, чу ли, чу ли?!? Ти можеш, продължавай! Стегни се, стегни се. Не спирай. Не се панирай! Ей, сеге ще се оправи всичко, всичко ще се нареди, като винаги, то всичко… се… нарежда… не… се… притеснявай…-причерня ми и припаднах.

Всякаш думите продържаваха да отекват  в безсъзнието ми „всичко… ето, виж… как се оправя всичко…“ и всякаш продължавах да си напомням наум да не обръщам внимание на кръвта, и всякаш продължавах да му правя извънгръдни притискания и да повтарям всичко ще бъде наред. „Не спирай, не спирай! А ти се дръж малкият ми, дръж се. Ей, сега ще дойде помощ… и всичко ще бъде наред. Етествено. Продължавам да повтарям тая глупост, защо я повтарям?!  Боже, мразя се, мразя те! Само моля те не умирай. Не, ГЛУПОСТИ!, никой няма да умира, не и днес както казваха в онзи филм или каквото там беше… Все тая няма да умреш, не умирай! А ти продължавяй, глупак такъв. Що за нещастник съм? И тъпото е, че не мога да се променя, каквото и да става, аз съм… Все тая-не се разсейвай! И не гледай кръвта, не мисли за кръвта… Боже, дори ръцете му са в кръв… Ръцете му, а как хубаво свиреше на пианото в хола с тези ръце… Както Ананстасия свири на цигулката, или Алекс танцува… Защо децата ми са толкова музикални, какво правите? Пак се разсея – стегни се! Продължавай, не спирай… О, не… аз май съм припаднал…“

 

А всичко започна една обикновена сутрин. Не бих казал щастлива слънчева сутрин, но обикновена сутрин. Не бих казал, че всичко беше наред, защото не беше и никога не е. И все пак- беше стандартна сутрин. Мислех, че ще си остане стандартна. Допивах си кафето в движение, Стан седеше на дивана и прибираше нещата си (бавно) в чантата . Сестрите му вероятно още спяха.

-Чао, Стан-казах хладно.-И побързай- шофьорът те чака отпред, ще закъснеете.

Той не отрази забележката ми. Типично.

-Чао, татко- отвърна дори по-хладно и продължи необезпокоявано да си прибира нещата. Прибираше ги нарочно бавно. Влудяващо бавно.

Излязох от къщата почти тичешком. Аз бързах.

 

Събудих се в линейката. „Събудих се“ едва ли е най-точния израз за чувството на пребиваване в лош кошмар. Имаше две жени-сестри или нещо такова. Говореха оживено, констатираха някакви работи. На леглото беше Стан с разни свръзани неща към него. Това беше добре, ако беше мъртъв нямаше да го вземат в линейката. И да го свързват с работите…

-Значи е жив…-промълвих, но ми беше замаяно и не бях сигурен дали съм казал нещо членоразделно.

-Мъжът е в съзнание!-скочи сестрата до мен.-Господине, спокойно, ние сме от Бърза помощ. Как се чувствате?

-Бил съм и по-добре.

-Загубил сте доста кръв от рана в гъбра и дясната ръка ви е счупена. Но сте се справил чудесно, поздравления! Правил сте реанимация със счупена ръка на момчето! Благодарение на вас то сега е живо!

-То и преди беше живо благодарение на мен, сещате се…-опитах усмивка, но безуспешно. Усмивките боляха.- защото ми е син и да…- допълних да й стане ясно.

-Какво- ваш син?- Не го очакваше струва ми се. Малко известен факт за иначе „тооолкова“ известния аз.- А, да, ох, Боже-тя се засмя и на шегата най-сетне.- В такъв случай сте изключителен баща!

-О, не, не, аз… Не съм.

-Така. –сряза ме.-В колата не открихме други пътници. Само двамата ли сте били?

-Май имахме и една котка…-глупости, нямахме котка. Защо го казвах? Може би ми се искаше да имаме, макар че не  ми се. Дали все пак да не си вземем котка?

-О! Съжалявам не сме я открили… Но съм сигурна, че е добре. Може ли да ви попитам за името ви и името на момчето?

-Александър Иванов…

-О, вас съм ви чувала! Където се занимавахте с тази… школа за иновативно образование или нещо такова? Популярна школа е…
-Да, да, и аз така. А момчето е Станимир Иванов.- тя записа оживено в някакво тефтерче..

-О! Добре… а мога ли да попитам на колко години сте?

-Обществена тайна-ухилих се. Беше по-скоро популярна шега от едно време – понеже наред с школата и методите за обучение, станах известен и като изключително суетен и самовлюбен човек, с много привлекателна външност, медиите винаги си умираха да питат на колко години съм. Между 25 и 45, какво значение има?

-Ха-ха, да, но… Този път ни трябва сериозно. Подозираме за вътрешни разкъсвания в областта на…

-Нали уж само ми беше счупена ръката?! Добре, все тая, разбирам ви. 50.

Тя се изненада за втори път, стори ми се.

-50!-настоях.-Вижте в личната ми карта.Тя е там -посочих окървавения крак на Стан.-в портфейла ми заедно с телефона ми в компреса на тампониращата превръзка. Трябваше ми натиск…

-Да, да- побърза да избълва ошашавена.- просто… Изглеждате много добре за възрастта си.

-Да, защото се боядисвам, храня се средно веднъж на 24 часа и нямам бръчки. Откъде да знам защо, просто природа. Стан е на 11 и половина. Но да знаете            , че в главата е преждевременно развит. По-ужасен е и от мен.

-Добре, благодаря!-записваше усърдно.-Има ли някой, на който да се обадим като стигнем в болницата?

Отново започна да ми причернява и да ми се вие свят. Явно те се съмняваха за вътрешни разкъсвания, но вътрешните разкъсвания нямаха съмнения по въпроса.

-О, не.. не, няма.

– А съпругата ви, майката на момчето? Господине, чувате ли ме?

-Не, не, няма я.-поклатих меланхолично глава.-Тя умря. Извинявайте, почина.

-Моля? Наистина ли?

-Да, да, умря при раждането. Загина, както му казвате. Наистина,наистина… и буквално-аз добре помня… час на смъртта, час на раждането, колко тънка бе границата между живота и смъртта и  каквото беше там…

 

Вечерта направо подивях когато не се прибра вкъщи. И продължи да не се прибира цяла нощ. Александра и Анастсия гледаха гузно и неловко, забили носове в чашите си и докато аз ту крещях, ту треперех от притеснение, ту просто стоях гневен, те само си правеха още и още чай.  Зелен. Билков. Зелен. Плодов. Черен. Направо подивявах.

На сутринта още го нямаше. Извикахме полиция. Обадихме се на всичките приятели, приятели на приятели  и родители на приятели. Списъкът не беше дълъг защото глупавото ми момче беше горе-долу толкова асоциално колкото и мен. Никой не го беше виждал и предния ден в училище. Още повече се ядосах. Развиках се на сестрите му, задето не учат в едно училище с него. Ако Александра не беше отишла в тъпа езикова гимназия да се прави на умна французойка, а Анастасия  в тъпото музикално училище да се прави на талантлива цигуларка, сега щяхме да знаем къде е Стан.

Това беше глупаво. Полицията предложи да извикат детски психолог, а Александра им каза по-добре да извикат психиатър и то не детски, защото аз отдавна съм минал детската възраст. Намразих я задето едновременно ме злепостави и като истерик, и дъртак. В погледа й виждах, че и тя ме мрази в този момент. Сестра й я дръпна и й каза да ме остави, а мен ме изгледа много предупредително. Но и с разбиране. Умееше ги тя тези погледи- беше все едно гледам себе си, толкова еднакви бяха очите ни. И лицето и кожата- беше странно толкова нежно и ефирно момиче да си прилича толкова с един мъж. Както сестра й умееше погледите, които блестят и ме нападат директно- беше все едно гледам майка й. Никакво разбиране, само емоции и чувства.

Все пак извикаха детския психолог да говори с нас за Стан. Как се държал по принцип? А напоследък? Забелязал ли съм аз нещо особено? А сестрите му? А приятелите и приятелите на приятелите и родителите им дали са забелязвали нещо особено?

Къде би могъл да е отишъл- място, за което е споменавал или някого, за когото е казвал, че иска да посети?

Нищо не знаех, Боже, как нищо не знаех за момчето си. А по принцип знаех всичко за него, отгледал съм го сам-заедно със сестрите му, де, но те бяха доста по-големички- сам след смъртта на майка му, само аз съм го гледал от новоредено. И нищо не могах да кажа на психоложката. Блокирах напълно. А сестрите му говориха с нея, обясниха й какво правел, какво не, какво бил казвал, кога, защо. Чувствах се все едно въобще не съм го виждал през това „напоследък“, което не е ясно колко е продължило.

На другия ден го пуснаха за издирване и скоро се обадиха от летището на другия край на страната да отида да си го прибера. Защото искал да пътува сам до еди-къде-си, но не му продали билет без придружител, естествено. Първо бил отишъл при баба си, с която сме скарани след смъртта на майка му, и след това решил да посети и родителите ми, които дори не знам дали са живи вече.

Отидох да го прибера с колата и през пъвите няколко часа от пътя не продумах.

Вече се бях поуспокоил през тези дни и сега ми оставаше да съм само обиден. Стан бил объркан- малко момче, как да не е объркано- бил много объркан от живота си като цяло и особено неясни изведнъж му се сторили много от нещата, които правим или не правим в нашето семейство. Например, чудил се защо не споменаваме майка му никога при положение, че всички много сме я обичали. Ти пък откъде знаеш- може да сме я мразели?! Не, обичахме я, затова не я споменаваме… да не се мъчим ние…

Също защо съм скаран с всички баби и дядовци. Защо той бил по-дръпнат от своите съученици и те му се стрували твърде безинтересни- така ли съм се чувствал и аз на работа? Защото той въобще не искал да бъде като мен. И затова тръгнал на пътешествие да търси всички тези отговори и за да е сигурен, че няма да стане като мен. Знаел, че аз никога няма да му ги дам, и малко съжалявал, за което, но все пак знаел, че няма да го направя, защото съм бил такъв. И сигурно съм искал той да стане като мен. Нямаше нужда да питам какъв, той ми направи учитво психопрофил по своя преценка- отказвал съм да правя жертви в името на другите (егоист), откзавал съм да приема, че по някой път греша, откзавал съм да греша дори (перфекционист), неспособен съм бил да споделям своите размисли и чувства и да емпатизирам на чуждите.

-Напълно си прав, Стан-отвърнах машинално. Дори не знаех какво да кажа. Чувствах се все едно съм далеч от всичко, което се случва, че съм далеч от дома, от децата си; дори от колата, която шофирах, че съм далеч от тялото си дори и не аз шофирам в момента, все едно аз не съм аз. Чувствах се все едно говоря за себе си в трето лице.

– Напълно си прав. Какъв късмет, че си наследил гениалния ми ум. Както и да е, боя се че не винаги си избираме какви сме и не всички сме невероятно добродушни, емпатичти, самоотвержени и прочее, като теб.

-Да, но, ако човек иска достатъчно и положи достатъчно усилия, аз вярвам, че можеда се промени и да стане добър и… а може би тогава всичко ще бъде наред с него и тези около него. Може би като се промени… доори малко- като се опита поне… Може би тогава всичко ще се нареди….

Разстроих се дори още повече. Не ми пролича естествено, на мен външно нищо не ми проличава никога, все едно съм восъчна кукла в Мадам Тюсо- блед и популярен, не старее, не се променя, не показва емоции… Не ми пролича, но се разстроих. Разстроих се много от думите му, наистина. Защото, че беше прав- да. Но това, което ме разстрои бе, че независимо колко не-добър човек съм и неепмапитчен и прочее, и колкото и неразбран  и видимо безчувствен баща да съм- идеше ми да му извикам ядосан, че аз все пак съм им баща, на моите деца-на него и на сестрите му. И колкото и нескопосан баща, аз като баща ги обичам…И може би са единствените, които обичам, но затова пък ги обичам наистина!… И това не е ли достатъчно, за да бъде всичко наред?!? Не е ли достатъчно?!

И тогава нещо стана, чу се свистене на спирачки и всичко останало. Колата се преобърна, веднъж, два пъти, три, не помня… Не помнех кога съм припаднал само кога се свестих и изпълзях, за да видя Стан в кръв, за да се опитам да го спася и може би дори да се убедя, че всико ще бъде наред, стига само да го спася; а то нямаше… После пак линейката и „Какво се случи, господине?“ и пак този разказ отначало… И пак, и пак, и пак, докато наистина всичко не стане наред.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s