„Докъде стигнахме, за какво беше всичко?“ (част II)

(линк към част I)

Имах чувството, че ще го пропусна- на тая улица като че ли само магазинчета и кефенета имаше! Никъде не виждах номерата на входовете, дори много входове не виждах. Само кафенета, магазинчета, кафенета, магазинчета и до горните етажи на сградите кой знае как се стига.

А бабичката-някаква далечна позната на баба ми, щеше да го играе моя хазайка за тея дни- дори не ми каза номер- „Тръгваш по Раковска“ каза „и ще го видиш входа. Няма номер“. Всякаш това всичко ми обясняваше, на мен,  дето за втори път в живота си стъпвам в София и то като първият беше в невръстното ми минало и не помня друго освен, че ме заболя корема от сладоледа, който ядохме пред някакъв музей. Само беше уточнила да тръгна от Патриарха (много фамилиарничат с улиците тия софиянци) и че била черна метална вратата (както всичките, които видях досега), а до нея обаче (това да ми е отличителния знак!) имало някакъв бюст на някаква феймъска, дето била живяла там. Не я запомних коя е, тя я каза, даже доста въодушевено ми я изкрещя по телефона ( „ има бюста и плоча на ЕДИ-КОЯ-СИ вдясно!“) и щеше да тръгне може би да ми разказва биографията й, но аз я отрязах, че бързам.

15 324 крачки обикаляне по центъра на София по-късно най-сетне бях на правилната страна на правилната улица.  Защото като попитах за „Патриарха?“ ме пратиха някъде откъдето като питах за „Раковска“ се озовах при някакви театри, които според метричната система на бабичката, на която звъннах да ме упъти бяха „МНОООГО си далече, синко, не там, вземи тролея!“ С тролея окончателно се затрих-излязох на трета улица и някакъв ремонт. Но ето че май бях близо и все пак щях да сваря да си оставя багажа преди срещата.

Номер 167.  Голяма и красива къща, ама аз търся блокче. Въобще на тая улица архитектурата е много смесена. Много е ретро. И Шик, както казва майка ми, като се прави на модерна (модата й е в 60те още). Абе, има атмосфера… творческо е. Вдъхновяващо. Дори мога да си препиша фамилиите от звънеца, звячат много добре за да ги използвам в някоя творба: Огнянови, Маринови, Хаджистоянови, Попови, Зайкови, Маркови…леле. Звучат като излезнали от роман на Вазов. Много българско. Дали не са предци на някой супергерой от Априлското въстание? Нямах време да ги преписвам, снимах ги и забързах нататък. Слава Богу, две кафенета по-надолу най-сетне видях вратата без номер с някаква плоча „ТУК ЖИВЯ“ и нахълтах. Само че се бях разбързал и вече бях на площадктата на втория етаж ато се сетих, че така и не погледнах името на ЕДИ-КОЯ-СИ, която живяла тук. Това ми е слабото място-много се разсейвам и много забравям, ама и много се сещам после, че съм забравил и затова ми е гадно.

-А ти ли си, момче?-чух от другата страна на металната врата около 15 минути след като натиснах звънеца. Тия бабички са много бързи, тази даже ме и упрекна- Много се забави, баба ти каза в 2 ти пристига влака.

-Здравейте, здравейте!-ухилих се любезно.-Докато ви намеря къде е адресаа… (който всъщност нямах.)-почесах се по тила разсеяно.

-Е в центъра на София, как къде!-възмути се. Ммм, да. Може би това, че подобно на баба ми не съм от София не я грееше.-Сега ще ти покажа апартамента, ето го, този отсреща е.- и почна да отключва.

                Не ме взимайте за някакъв снобар, наясно съм, че да има на пъпа на София два апартамента ей така, тая бабичка трябва да е била/е  фрашкана с пари. От въртре на „квартирата“ лъхна задух на застояло- щеше всичко да си изгние, ако някой антиквар не го продадеше на разпредажба преди това. А мебелите едни изящни, красиви, и…

-Ей, тука е спалнята, тука е кухнята- обясняваше си бабката, всякаш не можех да различа спалня и кухня като ги видя. Стоях на средата на холчето и зяпах тъпо един странен шкаф с лампи отстрани.

-Това вграден бар ли е?

-Кво?-изгледа ме бабката малко обидено, явно щото й бях пренебрегнал home tour-чето.-Това е пианото, бе.

-Пиано? Ааа.-сега сигурно трябваше да се чувствам като идиот.-Ми ние нямаме такива неща в нас.

                На майка ми „Шик“-а може да беше от 60те, но вкъщи всичко беше изчистено, правоъгълно и… стерилно, както е модерно. Не си представях това дървено пиано с орнаментите по капака и свещниците отстрани да се впише където и да е у нас.

-Немско е-уточни бабичката.-Много скъпо беше.

                А сега сигурно е още по-скъпо, но как да предположи.

-На дядо ти племенника- продължи да обяснява докато оправяше някво невидимо недоразумение на бродираната покривчица. Дядо ми ли? Сто процента не говореше за моя дядо, те бабичките след определена възраст и години на „соло “ кариера на бабички сами в някой такъв или два апаратамента просто си решаваха, че с който и човек да разговарят, ако е на възрастта и от пола на внуците им, той със сигурност е внуците им.-  той свиреше и тогава учеха  по немските школи-сега по кои учат не ги знам. Учителка то Консерваторията идваше тука и свиреха- е там има цял шкаф с ноти.

                Как пък не, ей сега сядам. Представих си шкаф, който отваряш и те заливат такива нотички като по детските.

-Онзи шкаф там с махагоновите дръжки-посочи.- висок е, ама ти ще го стигнеш.

-Да, ясно- тя забрави ли, че 20 реда по-нагоре мислех, че това е мини бар??- ама аз не мога.

-Е той само свиреше от наще. После имаше рецитали в операта няколко пъти, ама замина в Австрия и те останаха там.

-Яко.

-Какво? По-силно, че не чувам много добре. Та, ела сега да поседнем да поговорим. Кафе?

                Каже ли ти такава бабичка да седнете да поговорите много се кефя. Все разказват яки истории- за пианисти в Австрия, ала-бала. Супер материал за проектите ни ще стане!

-Ти знаеш ли- поде веднага.- Че тука в тая кооперация е живяла Яня Язова!

                А ето значи чия е плочата на входа.

-Да, вие споменахте нещо такова още като говорихме по телефона.

-А отсреща ей там по-нагоре- Яворов!-продължи въодушевено.-До него Славейков- сега е музея на литературата. А по-надолу до пресечката на народния, естествено, Вазов. Иван Вазов! Въобще тука е, то е огнище на българския литературен гений!

-Уау- застинах с бискнвитката си в ръка.-Това е страшно да викажа, а знаете ли какво съвпадение-Тази Яна Язова- аз всъщност я знам коя е, чувал съм я!

-Браво, браво-понхвали ме.- А аз все си мислех, че младите в днешно време никого не са чували.

-Не, не, не-поклатих бързо глава.-И именно заради нея съм тук да ви кажа.-заявих сериозно.

-А нима?

                Вниманието й беше привлечено.

-Ами че да. Приятелят, моя познат, с когото дойдох да се виждам довечера и да работим заедно я е виждал тази Яна Язова. Да, да, виждал, не се шегувам! Значи- Вървя си аз един хубав ден по центъра на Пловдив и минавах да слезна покрай реката да се разходя и го срещнах там този Георги. Чудата птица, вярвяйте ми! Беше пак невероятна случайност, де, аз ви казвам, че тия невероятни случайности хич не са случайна работа, ами то Вселената си знае кво праи, но така де- беше случайност щото аз тъкмо бях завършил училището и заявих на наще, че сега се заемам сериозно с писането.

-С писането ли?

-Ами да, аз реших да се отдам на създаването на модерна съвременна литература.

                Бабичката изглеждаше изненадана, както всички като изръся нещо подобно.

-Е че кво пишеш?

-Фенфикшън.

                Това като го казах на Георги той ми се изсмя в лицето. После се извини, че не искал да е груб, де, ама ми каза да се взема и малко по-сериозно, защото трябвало сега по други теми да се пише.

-А ама роман или новела?

-Не, бе, бабо, това е- това е друг жанр. Нов. Сега е модерен. Тоест не знам доколко е модерен, но на мен той ми отвори писалката.

                Бабата не разбра много, но го очаквах.

-Както и да е, сега да ти разкажа за този Георги, пък после ще ти покажа фенфикшън. Та значи наще също не искаха да се занимавам с писане та аз се чувствах много горд от себе си и все едно правя голямото чудо като решавам да го правя, писането,де. И вървя си горд покрай Марица и хоп- някъв чудак с няква книжка в ръка пред мене. „Дали тука са стояли?“ попита ме сериозно, ама ей така от нищото.

-Кои?-попитах и аз в отговор.

-Е, Ана и Дионисов, рабзира се! Или Яна и Александър, както искаш ги наречи.

                ЗНачи, не исках да се повтарям, ама пак попитах „Кои??“ и този път, да, беше с два въпросителни.

-Е нали знаеш, би трябвало да знаеш – прототипът на Ана Дюлгерова е била самата Яна Язова, а пък на Дионисов, самият проф. Балабанов.

-А ясно-отвърнах неуверено, ама оня гледаше малко като фанатик и в очакване, та просто добавих: Абе не схващам  кви ми ги говориш, майна.

                Той подвъртя очи и почна да ми  разказва как и той преди нищо не знаел!-нищо освен това дето трябваало в училище да го зубри за да му пишат даскалите високи оценки и да има диплома там 6 или колкото трябвало, защото като кандидатствал за Германия и трябвало да ти е много висок успеха, за да те класират щото първо класирали германчетата. Та приели го там след германцетата, той нищо не знаел, ама те сигурно знаели дори по малко, ама пак редят ги първи, а нас втори като втора ръка кандидати. Ама имали право- техен университет е, много ясно, че техни деца ще искат. Та както и да е, приели го, щях да заминава тъкмо всичко и хоп- на вечерта преди излитането му, на последната му вечер у тях, явил му се духа на тази същата Яна Язова. И той нищо не знаел за нея, падал си по книгите, ама освен дето последната седмица преди оформянето даскалката му го накарала да прави проект за нея друго не знаел. И тази книга нейна – дебютната каза, че й била- бил я чел ама не до края. Да, да, знам, че звучи налудничаво и аз не му повярвах, ама- той ми показа подписа на книгата си. Автентичен автограф от Яна Язова на издание от 2014 година. Не знам как става, ако го видите и вие обаче ще се убедите! Била му подписала книга като му се явила, моля ти се.

-И за тва ли ти се явява като дух и там всичките сложнотии? За един автограф?

-Не, бе-вика ми.-Тя за друго беше дошла. И много важно да ти кажа- тука почна да ми говори много сериозно да ви кажа пък аз.-Тя дойде, за да ми отвори очите и да ми каже да почна да отварям очите на тези около мен. Отвори ми очите за бездънната яма в която изтичаме без капка съпротивление, без капка борба, сами си наливаме маслото в огъня на собствената си клада, но не става дума само за нас, рабзираш ли?- освен себе си на тази клада първо изпращаме всимки тях- всичките ни герио, творци, борци, всички свои собствени предци изпращаме първи на тази клада и ги горим, без те да искат да горят. След като те вече са горяли за нас! Ние нямаме правото да правим това, разбираш ли?! А освен това не бива да правим това, просто го погледни, какъв е смисълът от това? Защо го правим?!?

-Имаш предвид това като изгарянето на всичко живо и неживо на клада?

-ДА! На мен, на теб, на майка ти, на баща ти, на дядо ти, който сигурно е бил борец за свободата на Македония, на прадядо ти и прабаба ти, които сигурно са били сестри или братовчеди на Ботев или пък на Левски, кой знае? Клада на цялата ни история! На цеиля ни фонд на нацинолано-културната ни идентичност. И  моля ти се, защото не всичко ни е както би ни се искало, ние почваме да си стягаме куфарчетата и оплаквайки се без да правим нищо да си наливаме масло в огъня на тази клада и представяш ли си само колко литра масло наливаме със всеки от е тия самолети на наесен пълни с левенти като мен и теб, дето „нямат търпение да се махнат от тука“ и от това колко дни и години българска история изгарят всеки момент на това наше брилянтно творение-кладата на нашата гибел!

                Бабичката стоеше в захлас в известно време. И аз така бях стоял пред речта на Георги, затовя явно и почти дусловно я бях запомнил.

-И какво ще правите сега?-попита ме накрая тихо.

-Е как какво, бабо-ухилих се. Няма да се лъжем аз не съм такъв тежкар и страшен като Георги.- Ние сме от тези дето няма да налеят масло в огъня.

-Но той вече гори бурно-пророни и ми се стори, че имаше сълзи в очите й.

-Да…-поколебах се. Не всеки ден виждаш баба ти, дори не точно товойта, да плаче.- Да, но… Ние няма да спрем дотук. До това да не метнем и своя дял н огъня. Ние ще започнем да наливаме вода. Пожарникари. Не, не дори вода няма да е достатъчно, само да се спре огъня е малко, затова после… ние ще сме като полицаи. И също учители, и пазители и не знам как да го определя- няма да допускаме повече който и да е да разбутва жаравата на тоя огън. Щото няма смисъл, нали и никой не го иска, да не говорим, че е недопустимо. Недопустимо би било да хвърля себе си в огъня, нали, а представете си, че тръгна да хвърлям Вас, а после и всички дето са живеят на тая улица-Маринови, Хаджистоянови, Попови, Зайкови, Маркови, апосле и тези които са живели тук, и то не само кои да е, ами и тези всички дето изброихте- Славейков, Яворов, дори Яна Язова…. Предполагам тя просто не е искала да изгори, ама никак не й се е искало и затова се е явила на Георги да му разпише книгата…. Истината е, че всички тука имаме нужда от новите Славейков, Яворов, Дебелянов, Вазов и там тези, дето не само са били големи литератори и творци, но и родолюци. ТВорци да речем, че имаме тук-и там, имаме даже доста… само че навсякъде по света, не и у нас. А родолюбци? Е, тези са ни на червено.

-И какво?-ухили се бабката с малката си уста.-Вие с този Георги ще ставате новите наридни будители ли?

                Почесах се разсеяно по тила.

-Е…. не бихме искали да се изхвърляме в определенията още, но…-свих рамене небрежно. Еми не бях Георги не биваше в епичните coming-out-ове, но какво да се прави.- Но да. Определено това е целта ни. Засега искаме да се съберем повечко ако може. И да пишем, всеки какво то иска де, но и от време на време да се събираме и да пишем за България. За кладата. За духовете на миналото и че не искат да горят с нас, че и ние не искаме. ВСе се надяваме, че… може би, единственото което подгрява хората да наливат масло в тязи клада е неведението. Георги е бил в неведение пълно докато не са му отворили очите. Не че хората са лоши или глупави, просто са малко заспали. Само трябва да се наеме някой да им отвори очите.

-Тогава-скочи изведнъж бабката.-Що не отиде да разкажеш на съседката от третия етаж всичко туй, а? Щото тя сега даде всичките си спестявания на внука й да заминавал. Вземи твоя приятел Георги и ще слезнем долу да й разкажете всичко! Да му отворите очите на момчето, че и то сигурно е в неведение още….

-Дадено!-скочих и аз.

                Ухилих се и тръгнах да се срещна с Георги на площада. Със сиурност щяхме да минем през момчето на съседката. Не твърдя, че имаме 100 % успеваемост, но хората определено се трогваха. А тия неща и остават в съзнанието, така че… някой може и да загряват по-бавно просто.;)

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s