„И ето ти дочака със своите очи да видиш…“

Звънецът би и всички наскачаха да си събират нещата или по-скоро да се запътват към вратата на стаята с вече отдавна събраните оскъдни учебни пособия. Принципно следваше часът на класния, но ‘то се знаеше’ че той ни пуска. Само дето тоя път ни каза:

-Може ли да останете за 15-тина минути, имам нещо да ви казвам.

Класът нададе жаловит стон.

-Защо де господинеее- оплака се самопровъзгласилата се представителка на класа Соня. Личното ми мнение за нея е: натегачка. Умира си за препоръки и издевателствани оценки, които да я заведат в елитния й колеж в Австрия или Германия, за който говори все едно й е собственост по право.- Нали ви казах, че аз ще събера бележниците до четвъртък!

Да, естествено, всичко за безценната препоръка от класния, който хич не я харесваше.

-Сонче, и неплатените му дългове да събереш, класният пак ще те смята за неблагодарната лигла, която си!-заядох й се.

-Радославе, това не са мои думи!-скара се класният веднага. Беше твърде добрудушен и престъпно мек към съучениците ми-изнудвачи.

-Съжалявам, господине, прочетох го в очите ви.

-Стига глупости, хайде да не губим напразно време и да…

– Какво време, господине, не е честно! Пускате ни всеки час и сега когато веднъж искате да проведете 1/4 от часа си те не спират да мрънкат!

-Да, така е-кимна търпеливият ни учител.- Но съм сигурен, че и ти би предпочел да си на видео играта си сега. Ти какво си мислиш?- поне аз със сигурност бих искал да съм у дома на вечеря с чаша червено вино час по-скоро.

-Ха, загубеняк-озъби ми се Соня.

– Затова ще ви кажа набързо каквото имам да ви казвам-прекъсна зараждащата се свада.- През последните дни дойдоха поне 75% от вас да ми искат разни сърцераздирателни препоръки, които да им послужат за Оксфорд едва ли не. Не че имам нещо против амбицията, но в голямата си част това бяха и хора, на които не са им виждал очите в час по Литература тази година, да не говорим че за изминалите 5; не са засвидетствали отношение и уважение към мен или колегите, с което да заслужат и 1/10та от суперлативите, които искат да им пиша. Някои дори си позволиха наглостта да дойдат с написани текстове и да искат да си сложа името и подписа под нещо, което по никакъв начин не намирам за обективно. Да, вярно че съм безкрайно търпелив и правя безкрайно много компромиси, и вероятно затова вие прекрачихте границата. Или поне на мен така ми се стори, затова заявявам ви най-официално: Повече няма да дам препоръка на никого от вас. Въобще не ме интерсува дали от Университета на Марс ви ги искат. Ако толкова ви трябват ще напиша в тях това, което смятам за вас. Което може и да включва неблагодарни лигли, ако се наложи.

Класът скочи веднага в единодушен протест. Как можело, какво щели да правят сега, нямал право, моля ви се, щели да се оплачат на директора и какво ли още не. Не свалиха летвата на гордостта дори пред публичното си порицание. Господинът ги отряза и им каза да си ходят и да се оплачат на президента ако искат. И те се разотидоха.

-Ти няма ли да си тръгваш, Радо?

Стоях още на чина си загледан в празното пространство пред себе си.

– Не мога да повярвам, че най-сетне им се опълчихте, господине!

– Е, да, сигурно си горд- въздъхна.

В продължение на месеци и още от миналата година му опявах как са безкрайно нагли и не заслужават нищо и още по-лошо не ценят нищо.

– Освен това така някой пък може да реши и да остане в България, е така, за разнообразие.

-Не знам, не знам…- той се загледа замислен през прозореца.- Все си казвам… всяка година, убеждавам се, те децата просто искат да учат в по-модерни университети, да видят свят и че после ще…

– Не, не- отрязах го набързо.- Повечето от тях не се връщат. И слава богу, ъгх.

– Е, стига де- той ме погледна колебливо.- Аз все си ги чакам. И ти ако заминеш, и тебе ще те чакам…

– Но господине…. те сигурно няма да се върнат, те не обичат страната си, не виждате ли?Вие сте учител по БЕЛ, не виждате ли пренебрежителното им отношение към собствения им език и литература! Безумно е, те я подиграват едва ли не!

– Да, да, прав си….-той не реагира повече на гневния ми изблик. След малко продължи:- Но ти ще останеш, нали?

Замислих се.

– Сигурно.

– Да, да…-проточи.- Ето, и Лазар каза, че ще остане. И Надя и Ванчето.

– Да, те са свестни другарчета…

-Ето, виждаш ли, това ми харесва- когато умни и будни деца като вас остават. Може би ще сте в следващия кабинет, който да „ни оправи”.-той направи преувеличени кавички във въздуха и се засмя.

-О разбира се. Ако не ние, то Дейвид със сигурност ще е следващия президент!

Дейвид беше идиотът на класа. Просто буквално идиот по теория, но пък много добър футболист.

– Всъщност всичко е възможно-стана сериозен изведнъж.-Ти направи ли групата на оставащите, както те посъветвах?

– Да, даже мсилех да си направим събиране другата седмица… Макар че, честно казано съм малко скептичен към ораторските си умения и…

– Чудех се…. вие вече сте пълнолетни и всичко…. представи си от група след година-две да си основете партия- на младите, които не сте избягали. И да се кандидатирате за изборите.

Поседях малко със паднало чене от изненада. Този път изглеждаше даволски сериозен.

– Кво?- пророних накрая.

– Ами да- сред вас има всякакви, хора които ще учат финанси, хора, които се занимават с различни видове изкуства, хора бъдещи инженери, лекари… Това са млади хора, хем специалисти, хем родолюбци, които биха били състава на идеалното правителство. Какво като не знаем нищо за политиката, така или иначе системата ни не работи трябва да се създаде нова. Да, знам, че звучи наивно, но може би просто…. може би просто ние сме свикнали да сме твърде скептични, а не идеите ни са твърде наивни.

Поседях объркан известно време без да знам какво да кажа. Класният изглеждаше все едно си вярва. Можеше да го е напекло слънцето.

През февруари?

– Ами…. да, сигурно. –опитах се да не звуча „твърде скептичен“-ще попитам на срещата другата седмица.

 

Групата беше събрала вече над 2000 члена, но бях изненадан, че на първата ни сбирка дойдоха цели 50-60. Преди това споделих идеята на класния с Надя, Ванчето и Лазар и учудващо, но те направо полудяха по нея. Казаха: Правим го. И отсякоха. Правим го, пък да става каквото ще.

Опитахме се да запалим 50-те човека на срещата. Те бяха объркани като мен в началото, но около 7 веднага го приеха и тръгнаха на bg-hunt за още бъдещи съпартийци. Започнахме постоянно да постваме провокиращи гордост и патриотизъм картинки, статии, новини за разни успехи. Една Роза се занимаваше с творческо писане и току започна да пише цели епоси за България и нужната промяна, която се криела в гардероба ни. (Това беше някаква метафора, която аз много не схванах, но Роза си падаше модернист.). На следващата среща видяхме пак толкова хора, но други. Още 10-тина от тях се запалиха. И така след около година бяхме над 100 активисти. Започнахме събирането на подписи, участия в различни медиии, възползвахме се и от режисьорските умения на някои от състудентите ни в НАТФИЗ и развихме youtube канал представящ мисията ни. Подкрепихме поне десетина инициативи свързани с набиране на средства за български отбори по различни учебни дисциплини и прочее.

 

Вътрешноорганизационните ни сбирки  бяха основно доминирани от обогатяване на политическата ни култура по някакъв вид взаимоучителна метода, в която студентите по МИО и Политология току  се опитваха да ни преразказват прясно научените си лекции.

 

„Ние ще бъдем Партията!“ палеше се на митинги говорителят ни (които организирахме почти редовно всеки месец и учудващо броя на посетителите нарстваше с всеки изминал път.) „Партията, която ще се грижи първо и единствено за България! Независимо колко време ни отнеме да съберем подписите, да си съберем членовете, да натрупаме опита, КОЛКОТО И ВРЕМЕ да отнеме ние ЩЕ съберем Армия! Опълчение, досущ като Шипченското, което да освободи България от простията, егоизма и алчността, които се ширят в бялата сграда на жълтите павета! Сграда, която би трябвало да вдъхва гордост и патриотични чувства на всеки българин, когато мине покрай нея, а не терористическото желание да я взриви заедно с всичките й обитатели!“

 

Аз, Роза, Павел (човекът с надъхващите речи), Лазар и Надя бяхме начело на партията, когато малко над 10 години след завършването спечелихме изборите с мнозинство от 67% при нечувана избирателна актовност. На срещата на випуска, половината казаха: ‘Връшаме се’. Някои имаха и деца. Дуги пък възкликнаха: Unbelievable! и във световните вестници, за които работеха. Така огромна част от света разбра, че „България се възражда отново“.

Така и не забравихме обаче кой пръв подхвърли абсурдното предложение „и вие може да сте в следващия ни кабинет.“. Някакси не е ли това обнадеждено-меланхолично възклицание запазената марка на всеки учител изпращащ випуск за пореден път.

Класният вече се беше пенсионирал и върхлетяхме развълнувани у дома му  с думите:

– Ето, господине, и вие дочакахте да видите-

– Пенсия!-прекъсна ме Лазар и се захили.-Не всеки доживява с тези минимални възрасти.

Класният се засмя. Много добре знаеше за какво сме дошли.

– Е сега ще разчитам  на вас да ми гарантирате, че децата ми също ще доживеят пенсии един ден.

– Ъх, не е толкова просто.-смути се Роза, която не винаги разбираше хапливото чувство за хумор между Лазар и класният.-Разбирате ли причинити са  в отрицателния демографски потенциал на населението, тоест че-

-Той се шегува- махнах с ръка.

– Не, не се, моето момче. Няма да гласувам на следващите избори за вас.

-Ако ги доживеете….-каза уж заплашително Лазар.

Те пак се захилиха.

– Чакайте!-прекъснах ги.-Днес правим история, учителю! И затова дойдохме при вас.

– Но той е учител по литература- вметна Лазар. Игнорирах го, защото иначе нямаше спирка с шегичките.

– Ние не сме забравили кой е истинския master-mind зад тази революция.-продължих.- Идваме да ви поднесем официално резултатите.-подадох му папката.- И да ви кажа, че Соня се връща. Убедила е шефовете да основе тук представителство на австрийската фирма, за която работи. Просто пример, който не е за вярване.

Класният ни гледаше развълнуван. Накрая ни прегърна всички един по един.

– Браво, браво, синко….-промълви едва чуто.- И благодаря. Че и аз дочаках със своите очи да видя младите да управляват и градят държавата си. Дочаках да видя правителство, което да работи за България. Дочаках да видя българите да стават българи отново. Благодаря, благодаря на вас, на Бога, че ви има, благодаря….

И той се разплака. А може би малко и ние с него.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s